Изключително рядко е в българската военна документалистика да се търси гледната точка на врага, забелязали ли сте? Изобилства от мемоари на участници в сраженията и книги, разглеждащи всичко от българската гледна точка, но когато стане въпрос за някаква обективност, или още повече - за погледа на другия, на врага, нещата замръзват. Няма ги. Изключение правят, разбира се, цитати на чужди военни кореспонденти, които славят героизма на българския воин и силата на българското оръжие. Те се предават от уста на уста, а в последните години и под формата на фейсбук картинки, за да напомпат малко самочувствие във вечно гледащия (неразбиращо) назад българин.
Та когато видях книга от румънски автор, озаглавена „Мемоари на един военнопленник“, просто изтичах до книжарницата и си я купих още в деня на излизането й. Книжарите дори не бяха забелязали, че са я получили, когато вече държах в ръцете си. Името Джордже Топарчану не ми говореше нищо, нито пък издателство „Даниела Убенова“ (след кратък преглед на сайта им установих, че издават предимно учебници и детски книжки). Но корицата, на която архивна снимка показва дунавския бряг при Тутракан, обсипан с трупове след паническото бягство на румънците… това вече ми говореше достатъчно.
Книгата се чете на един дъх и изумява с невероятната си четимост и яркия, увлекателен стил на автора. Топарчану е представител на румънската интелигенция в началото на ХХ век - поет, публицист, белетрист. Като ефрейтор в румънската армия участва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна. През 1916 г. е пленен при Тутракан, а след това отведен в плен на юг, в Македония. Тези бурни събития са описани с майсторско перо в мемоарите му, основен театър на които, по неволя, е България.
Първият досег на Топарчану с България е през Междусъюзническата война. Страниците, посветени на този срамен румънски поход през опразнената от мъже и опустошена от холера Дунавска равнина, не блестят с нищо особено. Страхът от зараза доминира, а завръщането на родна територия се посреща с въздишка на облекчение. Не така стоят нещата обаче при битката за Тутракан само три години по-късно. Епизод, врязал се силно в паметта на писателя и описан по изключително вълнуващ начин в книгата. Картините от Тутракан са потресаващи - паниката, обзела румънците при настъплението на българските войски, е нечувана. Топарчану описва Дунава, кипяща от обезумели войници, опитващи се да се доберат до своя бряг - оттам обаче ги стрелят техните, а отсам - българите. Шокиращи са разказите за уплашените войници, които нахлуват на палубата на един катер, стъпвайки до смърт всички ранени, наредени върху нея, водени единствено от страха. И за неумолимите български стрелци, упражняващи се в стрелба по плуващите в Дунава румънци, дори когато отсреща смахат отчаяно с ръце в опит да се предадат. Войната наистина е безумие и ненаситна за кръв паст - разбираш го доста ясно от подобни свидетелства.
Веднъж попаднал в плен, Топарчану започва продължава одисеята си по пътя за Македония в един изнурителен, убийствен преход из българските земи. Не спестява нищо от преживяванията си по време на прехода - и отношението на българските стражи, и замерянето на колоната с камъни от местните при преминаването покрай населени места. В Македония обаче, далеч от активните бойни действия, и разказът става доста по-живописен. С извиращо кой знае откъде чувство за хумор пленникът описва опитите си да научи български: „… крък, мък, цфък, които приличат повече на хълцане, отколкото на човешки говор“, а страниците, посветени на това му занимание, ще ви накарат да изпопадате от смях. Книгата е изпълнена и с всякакви любопитни случки, които изграждат една изключително колоритна картина на войната, контрастираща с всичко, писано от български автори по темата.
Чистосърдечен и необременен от нашата родна романтика спрямо Македония, Топарчану я описва с цялата си ирония така:
„Македония, планинска страна на бунтовни пастири и зеленчукопроизводители, изобразена в сепийно кафяво върху светлата карта на Европа; объркана и чудовищна география, която ми причиняваше тръпки на ужас на училищната скамейка и двойка в бележника… Благословен от Бога край, само трънаци и камънаци, където дори и в най-лошите си сънища не съм си представял че ще живея…
Македония, земя с историческо минало, където античната цивилизация се инфилтрира веднъж отдолу-нагоре като нежна струя вода, а после изтича обратно отгоре-надолу, без да остави нито капка. Амфитеатър на размествани от земетресения скали, гнездо на ендемична анархия, смесица от враждуващи раси, коя от коя по-намръщена и главонога, които от толкова време се разкъсват със зъби помежду си и взаимно се оскверняват, докато успеят да се слеят в тази перла - homo balcanicus - уникален тип на планетата Земя, европеец по географско определение, а комитаджия - по рождение…“
Как ви се струва това, а? Прекрасен цитат, просто прекрасен! Цялата книга е хипнотизираща дотолкова, че трудно ще я оставите. Аз лично я изчетох на един дъх.
Мога само да изразя адмирации към изд. „Даниела Убенова“ за смелото решение да издаде на български език тези мемоари. При това в чудесно книжно тяло с въздействаща корица, хубава хартия и печат. Единствената ми забележка е към задната корица, две трети от която е заета от снимка и информация за преводача (адмирации и за него, разбира се, но… две трети?!), а карето за автора е сбито в най-долния ъгъл, безкрайно лаконично. Но това са бели кахъри, книгата е супер!
Публикувано от Георги
Библиотеката 