Обсебен от българската земя

Вероятно сте забелязали, че вече две години името на Георги Божинов не слиза от рафответе с най-продавани книги в повечето книжарници, а кориците на „Калуня-каля“ и „Караджата“ – двата възкресени от забвението благодарение на ИК „Хермес“ романа, продължават да надничат от всеки ъгъл. Този успех не е случаен. Ще кажете, дължи се на необичайния поглед, който Божинов отправя към конкретни исторически събития. Да, но има и нещо друго. Писаното от него е истинско пиршество на словесността. И не е нужно да си лингвист или филолог, за да изпаднеш под силното въздействие на този изключителен стил, на това огромно речниково богатство.

Забелязали ли сте и друго – и в „Калуня-каля“, и в „Караджата“ има един неназован герой, също толкова пълнокръвен и значим, колкото и Калуньо, и Караджата. Това е природата. Божинов наистина е „обсебен от българската земя“ (по думите на Георги Цанков). И точно това обсебване виждаме отново в сборника с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“. Трета възкресена от забравата книга, все във същата стилистика на художествено оформление, която идва, за да хипнотизира отново нарастващата армия от почитатели на Георги Божинов.

Тук няма да срещнете онези магнетични, сложни и разкъсвани от противоречия образи на Калуньо и Стефан Караджа. Героите са случайно срещнати обикновени хора в най-затънтените кътчета на България, някъде из 70-те години на ХХ век. Епизодични срещи, предадени документално, като стенографирани, които показват полароидна снимка на един отдавна отминал, мъничък и незначителен живот – в селца и махали, за които едва ли някога сте чували; по пътища, по които вероятно никой вече не минава. Божинов разказва за срещите си с онази порода хора, които никога не биха били герои на нечий разказ, дописка или репортаж. Но веднъж влезли в досег с този изкусен портретист на малкия човек, те придобиват образ, стават ни близки, припознаваме в тях спомен за някого… или просто докосват сърцето ни с първичната си, недокосната същност и автентичност.

Тези малки срещи, малки случки идват на фона на огромния, жив, пулсиращ и опияняващ образ на природата, който се излива от всяка страница. Всяко стръкче трева, всеки залез, дърво, щурец в разказите на Божинов са елементи на жива картина, която те обгръща. Усещаш ги, вдишваш ги, виждаш ги пред очите си. „Сочни“, изпълнени с движение и характер са описанията му на природата, която го заобикаля в непрестанните пътувания из забравени от света места.

Вижте как описва един единствен бук този изумителен разказвач:

„Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци – млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещето… „

Виждаш го, вдишваш го, почти го докосваш. И въпреки това авторът е толкова скромен, че да омаловажи труда си, дори да нарече опитите за описание на природата „кощунство“. Той, който може да види в един бук събирателен образ на българина „по тези места“, заявява:

„Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем нова любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен“.

Прочетете го пак, ако не сте успели да уловите посланието. Отпийте от него. Аз лично, попадайки на този цитат, просто спрях, върнах се и го прочетох бавно, буква по буква. Вокализирах го. И го оставих да се разлее по вените ми. А това е само фрагмент. В книгата има още толкова много…

Публикувано от Георги