Вечерта на 5 декември, 1930 г. Зала „Моцарт“ в Берлин е препълнена от нетърпеливи зрители, дошли да гледат премиерата на най-новата холивудска продукция. Докато тече прожекцията, в залата нахлуват около 150 щурмоваци с кафяви ризи, водени от небезизвестния пропагандатор д-р Йозеф Гьобелс. Те хвърлят миризливи бомбички в салона, разпръскват лютив прах и дори пускат бели мишки измежду столовете, докато крещят антисемитски лозунги. В настъпилия хаос някои от присъстващите са налагани с палки, защото изглеждали като евреи. Филмът, предизвикал подобен скандал, е „На Западния фронт нищо ново“, екранизация за 1.25 милиона долара по излязлата година по-рано книга на Ерих Мария Ремарк.
Само три години по-късно на власт идват националсоциалистите, Гьобелс става министър на пропагандата, а книгите на Ремарк са горени публично на клади в цялата страна. Нещо повече - притежанието на „На Западния фронт нищо ново“ или продължението й, „Обратният път“, е обявено извън закона.
Каква е причината за подобен „лов на вещици“ и как Ремарк си навлича гнева на хитлеристите можем да разберем лесно още в първите трийсетина страници от романа. Това е не просто реалистично свидетелство за ежедневието в окопите на Първата световна свойна, нито военна белетристика. „На Западният фронт нищо ново“ е звучна, безцеремонна плесница в лицето на военщината изобщо. Пълно отрицание на бездушието, лицемерието, патоса и фалшивата фасада на измамния патриотозъм, тласнал невръстните хлапета на Германия от ученическите скамейки директно в месомелачката на фронта. И Ремарк не се притеснява да сочи виновниците - старата генерация, прусаците, всички онези белокоси нравоучители, които изпратиха цяло едно поколение в касапницата от шрапнели.
„Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци — а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, — ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и при всяка атака тръгвахме смело напред — но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами — и вече сами трябваше да се оправяме“.
Още в първите страници Ремарк ни среща с ежедневието на група съученици, включили се като доброволци при обявяването на войната, и затънали в калта, ужаса и кошмарите на Западния фронт. Натуралистичният му разказ ще ви накара да смените цвета на лицето си поне няколко пъти още преди да сте минали 50 страници. Картината на блажено наредени върху нужници войници, играещи карти, рязко се сменя само след миг и вече сте пред леглото на умиращия Франц, край чийто ампутиран крак стоят безпомощни бойните му другари.
„В банята Франц Кемерих изглеждаше дребен и слабичък като дете. Сега той лежи тук — защо? Би трябвало да докараме целия свят край това легло и да кажем: Това е Франц Кемерих, деветнадесет и половина годишен, той не иска да умре. Не го оставяйте да умре! „
Картините се сменят една след друга и виждаме ту фрагмент от спокойствието зад бойните линии, където войниците пекат с наслада открадната гъска, ту неподправения ужас на новобранците под ураганния огън на снарядите, превръщащи всичко в кървава пихтия. И когато си мислиш, че не можеш да си поемеш въздух, следва нова картина - виещи от болка ранени коне препускат в зловещ хаос от човешки и животински останки, нагорещен метал и вдигната във въздуха пръст.
Не много дълбоко под повърхността на тези ужасяващо натуралистични описания, стоварени почти равнодушно всред съзнанието на неподготвения читател, Ремарк остава пламенен отрицател на войната и военщината, на обезличаването на човека и приравняването му с еднотипна частичка от безмилостната машина.
Само цитирам:
„Подложиха ни на десетседмично военно обучение и през това време се променихме коренно, повече, отколкото за десет години в училище. Научихме, че едно излъскано копче е по-важно от четири тома Шопенхауер. Отначало с учудване, сетне с горчивина и накрая с равнодушие трябваше да разберем, че, както изглежда, не духът е решаващият фактор, а четката за ботуши, не мисълта, а системата, не свободата, а мущровката. С въодушевление и добра воля станахме войници; но направиха всичко, за да ни избият тези представи от главата. След три седмици вече приемахме, че е в реда на нещата, кажи-речи, един пощенски раздавач с пагони да притежава по-голяма власт над нас, отколкото по-рано нашите родители, възпитатели и всички културни общества от Платон до Гьоте, взети заедно. С младите си будни очи виждахме как класическото понятие за отечество, внушено ни от учителите ни, се материализира в пълно отричане на личността, каквото никой не би очаквал и от последния слуга. Отдаване на чест, стоене мирно, парадна маршировка, вземане за почест, обръщане надясно, обръщане наляво, удряне на токовете, ругатни и хиляди разигравания — другояче си бяхме представяли нашата задача и сега открихме, че ни подготвят за героизъм, както се дресират циркови коне“.
Резултатът е покруса, отчаяние и обезвереност, синтезирани в думите на Паул:
„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната“.
Тази покруса на унищоженото в окопите поколение става водеща тема в продължението на романа - „Обратният път“. В него бойните другари се завръщат в обезкървената си родина, след като са изгубили най-ценните си години на фронта. Там, в родината, не ги чака нищо добро. Победеното отечество е разкъсвано от глад, безработица и крах на ценностите и идеалите. Но най-страшна е безизходицата, пред която се изправят завърналите се от война младежи, които не познават нищо друго освен как да стрелят с пушка, да мятат бомби и да мушкат със щика.
Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото!
Изпълнени с дълбок хуманизъм и същевременно подлагащи на жлъчна подигравка и нападки всички традиционни авторитети - старото поколение, учителите, военните, дори родителите, книгите на Ремарк логично се озовават на кладите, издигнати от нацистите през 30-те години. Логично? И още как - няма начин да ги прочетеш и след това да позволиш да те вкарат в униформа и да те пратят на война. Няма начин майките да позволят синовете им да бъдат пратени на подобно заколение отново. Четенето на тези книги означава отказ от водене на война. А точно това хитлеристите не могат да позволят. Затова Ремарк е обявен извън закона, а книгите му изгарят на кладите. Ако повече хора бяха ги прочели в началото на 30-те години в Германия, Втората световна война можеше и да не се случи.
Затварям последната страница развълнуван. Новото издание на „Сиела“ с твърди корици е повод да препрочета книгите може би за четвърти път. И всеки път изпитвам силни емоции и потъвам в размисъл - не за героичните сцени, с които сме свикнали да описваме воденето на война, а за обикновената житейска драма на отделния войник, за умиращия Франц Кемерих, чиято съдба - една от милионите, говори за ужаса на войната повече от всеки учебник.
Поздравления на издателството, че върна към живот два непреходни романа с това издание!
Публикувано от Георги