Опасенията ми, че в разгара на 100-годишнината от Първата световна война българското книгоиздавание ще изпусне момента и у нас няма да се появят достатъчно нови книги за онези времена, герои и събития, оказва се, май няма да се сбъднат. През няколко седмици научавам за една или друга книга по темата, макар за съжаление повечето да се отдалечават от сериозния исторически наратив. За щастие, тези дни попаднах на пример за обратното – книга, която респектира с качество не само в текста, но и в детайлите по оформлението си. Бързам да ви разкажа за срещата си с Луи Айер…
… Когато ме видя да чета „Трите живота на Луи Айер“, жена ми възкликна: „А, нямаше ли такава улица?“. И това възклицание говори много за познаваемостта на Айер у нас. Повечето хора не са чували за него, други са срещали името му по табелки на улици в някои от трите български града, където се намират такива. Трети, най-запознатите, го знаят като швейцареца, загинал като герой на фронта през Първата световна война, сражавайки се на страната на България. Може би това е и причината днес, 100 години след смъртта му, издателство „Изток-Запад“ да обедини всички интерпретации на Луи Айер в една малка книжка, разказваща за трите живота на швейцареца.
В изданието, впечатляващо с изисканото си оформление и твърди корици за своите 160 страници, намираме на практика цялата позната информация за Луи Айер. Историкът Зоя Апостолова проследява пътя на родения във френскоезичната част на Швейцария учител по гимнастика, който пристига в България през 1894 г. заедно с деветима свои сънародници, за да постави основите на спортното образование у нас. Учителствал последователно в Лом, Силистра и Русе, Айер е сред създателите на гимнастическия съюз „Юнак“, а във войните за национално обединение се сражава на фронта, за да загине през 1916 г. в околностите на Дойран като офицер от българската армия. Освен че се прочува у нас с развитието на спорта на практика от нулата, през 1913 г., след края на Междусъюзническата война, Айер издава и малка книжка на френски език, озаглавена „Pro Bulgaria“, в която защитава страната от клеветите в западната преса.
Освен текста на Зоя Апостолова, в книгата намираме и есеистичния текст на журналиста Светослав Стефанов, озаглавен „Нов живот в нова България. Или как Луи Айер възкръсна, но остана все така непознат“, в който Стефанов прави преглед на всичко, писано до момента за швейцареца – предимно в печата, но и през последните години и създадените за него няколко филма. Основната му теза е, че всички текстове представят недостатъчно и твърде едностранчиво личността на Луи Айер, издигайки го до национален герой, но „оставяйки го напълно непознат“. Доста фрапиращ е примерът със статия от вестник „24 часа“, писана във времето на „борците“ (познати още и като „мутри“) през 90-те, озаглавена „Швейцарец обучи първите борци“ и правеща своеобразен паралел между делото на Луи Айер и съвременните „герои на деня“. В прегледа си обаче Стефанов подлага на критика на практика всички, позволили си да споменат под някаква форма името на швейцареца – дори младежите от сайта „Българска история“, които през 2014 г. заснеха филм, посветен на Айер. От думите му се подразбира, че и това е опит за „героизиране“ на учителя по гимнастика (гледах филма още тогава и смея да не се съглася с този завоалиран опит да се пренебрегне благородната идея на младежите). Същевременно авторът не дава алтернатива, не казва какъв е правилният подход – вместо това завършва с йезуитското „Макар и все по-популярен, Айер е застрашен да си остане „великият непознат“. Само от нас зависи това да не се случи“. Да, добре…
По друг начин обаче стои текстът на третия автор в книгата. В текста си „Непознат, но странно близък“ швейцарският журналист Марк Летау дава безценния и така необходим поглед на чужденеца, и най-важното – контекста, в който да осмислим живота и действията на Луи Айер. Летау отговаря по изключително увлекателен начин на въпросите защо Айер е безкрайно неизвестен в родната си Швейцария въпреки голямата си популярност в малка България, какво тласка десетки швейцарци в края на XIX век да зарежат родината си и да търсят предизвикателства в бившия Ориент, и защо Швейцария не обича герои. Отговорите на тези въпроси, особено на последния, са блестящи и изпитвам огромно желание да ги споделя тук, но по този начин ще ви разваля удоволствието от четенето на книгата, затова се въздържам.
Безкрайно любопитен е и послесловът в края на книгата от внука Луи Коста Айер, който дава един неочакван, но много показателен поглед над прочутия си дядо – този на семейството, на наследниците, към които приживе учителят по гимнастика явно не е проявявал кой знае какво внимание. За внука маследният портрет на стената е на една противоречива, маргинална личност. И, повярвайте ми, този човек има своите причини, които – сигурен съм – ще ви е много любопитно да научите.
Книгата завършва и с откъс от „Pro Bulgaria“, издадена от Айер през 1913 г. и заедно с многото архивни снимки по всяка вероятност е най-пълното и подробно произведение до момента, посветено на тази странна птица Луи Айер. Личност, в която всеки може да открие образ, който да го вдъхнови – спортист, юнак и гимнастик, пламенен патриот и защитник на българската кауза, герой от войните, оставил костите си за свободата на поробените в Македония. И нито един от тези образи няма да е пълен, нито достатъчен сам по себе си. Но и няма да намерите в книгата лесен отговор на въпроса кой всъщност е Луи Айер. Тя просто ще ви даде всичко необходимо, за да си отговорите сами. И затова я харесах.
Георги Грънчаров
Библиотеката 