Отдавна не бях чел биография, която да ми хареса толкова много. А трябва да призная, че изпитвах известни съмнения. Цял рафт от библиотеката ми е пълен с биографии на рок звезди, а за тях обикновено има доста какво да се каже. Но английски писател, отдаден на лингвистиката и известен с консерватизма си, пък бил той и Дж. Р. Р. Толкин… да, изпитвах смесени чувства. Казвам смесени, защото Толкин ми е голяма слабост и това бе достатъчна причина да грабна книгата с любопитство, но пък и с леки притеснения дали все пак няма да зацикля в безсмислени факти и хронология, изредени в енциклопедичен стил. Предишният ми опит с „Tolkien and the Great war“ на Джон Гарт така си и остана, без да успея да дочета книгата. Дали нямаше да се случи нещо подобно?
Е, „Дж. Р. Р. Толкин. Биография“ на Хъмфри Карпентър определено е една от най-забележителните книги, които могат да бъдат написани за писател (ще прочетете нещо подобно като цитат от „Таймс“ на корицата - не го копирам, лично мнение е). Без да ми доскучее нито за миг, тя ми разкри изумителния талант не само на автора на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, но и на изключителния лингвист, оксфордски професор, сладкодумен разказвач, създател на светове и езици, съпруг и баща Джон Роналд Толкин. И ако си мислите, че тези роли са несъчетаеми в един образ, значи много грешите.
Карпентър проследява живота на Толкин без да робува на строга хронология, без да изрежда безсмислени години и житейски събития, само за да ги регистрира. Свършил е страшно много изследователска работа, заровен в богатия архив на писателя, в писмата му и свидетелствата на неговите близки. Резултатът е повече от чудесен - историята е жива, увлекателна и изпълнена с любопитни факти и детайли от ежедневието и навиците на тази забележителна личност. Има дори описание на един примерен ден на професора - авторово решение, което още повече скъсява дистанцията между читателя и личността на Толкин и неусетно се потапяш в на пръв поглед еднообразния, но толкова вдъхновяващ свят на един истински гений.
Карпентър непрестанно прави уговорката, че на днешните читатели вероятно този живот би се сторил скучен. Сериозно? За мен това пък е пример за съществуване, изпълнено със смисъл. Докато четях какви са били заниманията на Толкин около 30-та му година и неволно сравнявах със своите собствени (хеле пък с тези на повечето ми връстници!), ме налегнаха мрачни размисли за нашето поколение. И макар дълбоко да се съмнявам, че измислянето на езици и азбуки, рецитирането на поеми на староисландски и сладките раздумки в кръчмата, посветени на анализи на литературни творби (писани от участниците в дискусиите) са били обичайно занимание на средностатистическия англичанин през 30-те години на ХХ век, то липсата на каквато и да била интелектуалност в ежедневните занимания на днешните млади хора изглежда обезкуражаваща.
От книгата на Карпентър научих много, наистина много за Толкин, във всичките му нюанси. За безкрайната му любов и любопитство към богатството на езиците, за непрестанното му желание да измисля и създава нови, за навиците му и за дребните неща, които го правят толкова обаятелен. Първоначалното неглижиране на творчеството си, писането почти за разнообразие на „Хобит“, а после дългите часове, посветени на усърдно и задълбочено отговаряне на писмата, пристигащи от почитатели… Силната връзка, която създава с децата си и най-вече с малкия Кристофър, и превъплъщенията на бащата в Дядо Коледа всяка година, изиграни като внимателно подготвена и автентична сценка… скептицизма на Толкин към доста неща в заобикалящия го свят, включително демокрацията и урбанизацията. Интересен цитат, запазен в едно от многото му писма, гласи:
„Аз не съм „демократ“, ако ще и да е само защото „смирението“ и равенството са духовни принципи, покварени от опита да бъдат механизирани и шаблонизирани, и в резултат на това добиваме не всеобща смиреност и скромност, а всеобщо величие и гордост, докато някой орк не се докопа до всевластен пръстен - и тогава получаваме единствено робство“.
Доста актуално и днес, не мислите ли?
Колкото до „Властелинът на пръстените“, детайлите покрай написването и издаването му изглежда са цял епос сам по себе си. 17 години отнема на Толкин създаването на сагата за Средната земя. Безкрайни корекции, забавяния, спорове с издатели… Но както пише самият той:
„Такава история не изниква от листата на дърветата, които тепърва ще видиш, нито се пише със средствата на ботаниката и почвознанието; не, тя расте като семе в мрака от гнилата шума на ума: от всичко чуто и видяно, и прочетено, което отдавна е забравено и е потънало в дълбините“.
Безкрайно любопитно бе откритието, че Толкин не смята историите за Средната земя и цялата собствена митология за „измислици“, а по-скоро за версии на действителността. „Единствено чрез митотворчество, единствено ставайки „под-творец“ и измисляйки истории, Човекът би могъл да се стреми към състоянието на съвършенство, което е познавал преди Грехопадението“.
Биографията на Толкин, освен в литературно съкровище, се превърна за мен и в истинско вдъхновение, подейства ми мотивиращо и ме накара да се замисля за собствения си живот. За това как уплътнявам времето си, на какво посвещавам дните си, какви са ценностите ми и какво правя със себе си. А да видя създателя на любимата си книга като обикновен човек, зает с писане на писма или с преместване в поредния си нов дом, бе наистина интересно преживяване. Карпентър е изключителен разказвач и всяка страница е живото доказателство за това. Благодарение на уменията му пред очите на читателя грейва един забележителен образ на Толкин - с вечната си лула, цветна жилетка, неясна дикция, но разпален ум и въображение, което надминава всичко познато.
Публикувано от Георги