„Скелет 509 бавно вдигна глава и отвори очи“.
Всеки почитател на Ремарк знае наизуст това кратко изречение, откриващите думи на „Искрица живот“. Изречение, чиято умишлена цел е връхлитащият шок още в самото начало. Съзнателно търсен ефект от Ремарк, защото никъде после в книгата не се повтаря словосъчетанито „скелет 509“. Но в това първо изречение, в тези няколко думи има толкова символика… има всичко.
Ремарк не е пряк свидетел на Холокоста, нито е оцелял от концентрационните лагери. Неговата връзка с темата обаче е твърде лична - сестра му Елфриде е екзекутирана от нацистите заради критиката си към режима. „Искрица живот“ се появява през 1952 г. и представлява един от най-ярките, разтърсващи, натуралистични и шокиращи романи, посветени на Холокоста. Преди много години четох за първи път книгата и си спомням каква буря от емоции предизвика у мен тогава. Днес си я припомням отново, благодарение на новото издание в поредицата „Клуб Класика“ на ИК „Хермес“ (малко преди това там се появи и „Време да се живее и време да се мре“, за която вече ви разказах). Между двете прочитания съм прелистил доста книги за Холокоста, но усещането, което „Икрица живот“ оставя, е единствено по рода си. Ремарк има много специално място в читателското ми сърце и тази книга е една от причините за това.
Текат финалните седмици на Втората световна война. В концентрационен лагер някъде из Германия едно събитие всява смут в измъчените души на превърналите се в скелети затворници - съюзнически самолети бомбардират близкото градче. Отдалите се на отчаянието човешки отломки изведнъж се улавят за тази сламка, започват да усещат, че краят на тиранията все пак е близо. Пробужда се инстинктът за живот и у 509 - лагерник-ветеран, изгубил свободата си преди близо 10 години и превърнат просто в един номер. Сега той има пред себе си задачата да удържи до края, да надвие смъртта. А тя е навсякъде наоколо, особено в Малкия лагер - обособеното място за онези, които нямат повече сили да работят и са захвърлени в изолация, за да дочакат неизбежното.
Разкривайки малко по малко подробности за живота в лагера, Ремарк ни превежда през пъкъла на нацистката машина за изтребление. Безкомпромисно, без да ни спестява нито един ужасяващ детайл, той ни дава да вдишаме от мириса на страх, на преследване, на тоталното дехуманизиране, което властва в концентрационния лагер. Картини на умиращи от глад затворници, отдавна престанали да бъдат лекари, професори, музиканти и превърнати в скотове, готови да оближат от земята всяка разпиляна капка от рядката супа; на хладнокръвни убийци, играещи си с човешкия живот; на нагаждачи, злодеи, пречупени и оцеляващи, умиращи и намиращи надежда; на трупове, планини от трупове и поточна линия по тяхната обработка… Тъкмо си решил, че е достигнат лимитът на ужаса, и идват нови и нови адски картини, пред които кръговете на Данте бледнеят със своята прозаичност.
На фона на нечовешките условия и ужасите в лагера, ветераните ще се опитат да оцелеят. Въпреки всичко. Нещо се е променило, махалото се връща и сега не е време за умиране, макар планините от трупове около тях да растат с всеки изминал ден. Удивително е това възраждане на надеждата, което Ремарк показва по брилянтен начин. Възраждането на искрицата живот, която се оказва по-силна от задушаващата действителност, по-силна от нацизма и човеконенавистната месомелачка. Нощта е почти свършила, но трябват още усилия, за да дойде зората. Кой ще я дочака? Може би си задавате този въпрос, ако все още не сте чели романа. Е, Ремарк има някои особености, така че се пригответе за драматична развръзка. Аз само ще споделя, че искрицата живот успява да възпламени огън. Останалото се крие между страниците…
Публикувано от Георги
Библиотеката 