Има книги, съдържащи в себе си истории, заради които прекъсваш четенето на други книги, пренареждаш приоритетите си, дори зарязваш всичко останало. Само и само да позволиш на историята да те плени, да те изпълни така, че да не съжаляваш след това за внезапното ѝ нахълтване в читателския ти свят. Е, мисля, че с тази се получи…
Първите български ревюта на „Тесният път към далечния север“ на Ричард Фланаган побързаха да маркират паралелите й с „Цар плъх“. А когато някой замеси една от любимите ми книги в подобна дискусия, неминуемо провокира любопитството ми. Трябваха ми 2-3 вечери напоително четене, за да затвърдя мнението си, а именно: 1) Не, няма нищо общо между романа на Фланаган и знаменития шедьовър на Клавел, и 2) Да, определено книгата си я бива, и още как!
Ричард Фланаган е сътворил словесен монумент на австралийската Голгота през Втората световна война - малко познатия днес зловещ строеж на железопътен път между Сиам и Бирма, извършван от японците с принудителния труд на съюзнически военнопленници. Травма, сравнима с австралийското поражение при Галиполи в предишната световна война, претворено във филма на Ръсел Кроу „The Water Diviner“(2014).
Многопластовият роман на Фланаган започва с образа на младия военен лекар Дориго Еванс и неговата внезапна страстна любов към младата жена на чичо си. Ейми Мълвени се появява изневиделица, подпалвайки огън в сърцето на младежа, но романсът им е твърде кратък - идва войната, а бързо след това идва и поражението на австралийските войски на Тихоокеанския фронт. Започва одисеята на пленничеството - момент, за който петдесет години по-късно прочутият австралийски лекар и ветеран Дориго Еванс ще си спомня като за лош сън.
Книгата непрекъснато „прескача“ във времето - ту показва уморения от товара на годините и преживяното лекар, с неговите флиртове, с многобройните си ангажименти покрай ветераните от войната и славата на личната му история, ту връща лентата петдесет години назад, в ужасяващата джунгла на Сиам (днешен Тайланд). Ежедневието на военнопленниците, бруталните издевателства на японските надзиратели, нечовешкият глад и мизерията, в която са принудени да съществуват, създават истински сурова, натуралистична картина на войната. Фланаган знае как да въздейства и, след бурния любовен романс в началото, превежда читателя през садистичния ад на лагерната действителност. Здрави нерви и със сигурност здрав стомах са необходими, за да преминеш през тези страници. Но за сметка на това усещането на емпатия към съдбата на младежите, захвърлени в джунглата на края на света, е изключително. Допълнително изострят въображението образите на враговете - японския комендант на лагера Накамура, под чието ръководство и неизпълними нареждания хората мрат като мухи, и полковник Кота с неговата обсесия към човешки вратове и налудничавата му жажда да сече със сабята… Японският милитаризъм е съчетан с неумолимостта на природата, за да се роди картина, достойна за Дантевия „Ад“.
Придържайки се към ясните отграничения между черното и бялото, между доброто и злото, Фланаган противопоставя на японската жестокост вярата във „ветрени мелници“ на Дориго Еванс. Вяра, също толкова налудничава, колкото и фанатизмът на Накамура. „Единствено вярата в илюзиите прави живота възможен… Вярата в реалността ни вижда сметката“, пише австралиецът.
Последната част на книгата е интересна препратка към следвоенните години и съдбите на оцелелите - както австралийци, така и японци. Фланаган изобличава безнаказаността на много от японските военнопрестъпници, проследявайки какво се случва след войната с някои от палачите. Малко са тези, които увисват на въжето. Други започват нов живот, първоначално в непрекъснат страх, че могат да бъдат разкрити, а постепенно превъзмогвайки този страх и дори възгордяващи се с действията си. Обратно, голяма част от австралийците, оцелели от Линията, попадат в безизходицата на цивилния живот, преследвани до гроб от ужасяващите си спомени. За Дориго Еванс ще останат много въпроси, на които ще търси отговор дълги години - на някои от тях така и не ще успее да си отговори, а други ще предизвикват болка само при мисълта за тях. Войната така и няма да завърши напълно - не и за онези, изгубили толкова много по Линията на смъртта.
Ако трябва все пак да търсим паралели между „Тесният път към далечния север“ и други знакови литературни образци, сещам се поне за няколко удачни. „Птича песен“ на Себастиан Фолкс използва преплитането на страстна любов и опустошителна война - там по много сходен начин войната слага (поне временно) край на една силна страст, появила се на прага на голямата трагедия. Натуралистичният образ на войната пък напомня на Ремарк и „На Западния фронт нищо ново“, а безпътицата на следвоенния живот - на продължението му, „Обратният път“. Но най-силното заглавие, което изниква в главата ми, четейки книгата на Фланаган, е „Искрица живот, отново на Ремарк. Лагерът, умиращите хора, превърнати в скелети, и надеждата, тази никога неумираща надежда… Колкото до „Цар плъх“, освен името на лагера - Чанги, не намирам нищо общо… Каквито и паралели да правим, безспорен остава фактът, че Ричард Фланаган е създал много добър и въздействащ роман, заслужил напълно наградата „Ман Букър“ за 2014 г. и отдаващ полагаемото се на австралийските момчета, погубени за осъществяването на една невъзможна задача. Една от онези книги, въздигащи паметник върху герои и събития. И истинско преживяване за любителите на силни истории…
Публикувано от Георги