В сградата, където работя, всеки ден идват на работа над 400 души. Един жужащ кошер, в който огромен поток от хора се движи нагоре-надолу със спиращите на всеки етаж асансьори, участва в срещи по няколко пъти на седмица, държи слушалката на телефона безкрайни минути, или пише усилено имейли - по няколко десетки на ден. Водим своя корпоративен живот, в който малко или много всички си приличаме. Но зад официалното сако или костюм обикновено се крие индивидуален човешки образ, често неподозиран за останалите в кошера. С авторката на този роман сме си разменяли имейли, разминавали сме се по коридорите стотици пъти, всеки тръгнал по неговите си задачи, до момента, в който не се появи по чиста случайност новината, че колега е издала книга. Опитах се да свържа името с образа, мисълта ми взе асансьора, слезе няколко етажа по-надолу, премина през две врати, докато човешката индивидуалност взе превес над имейл адреса, над корпоративната опаковка. И Цветелина Александрова се превърна от колегата, чието бюро се намира три етажа под мен, в автор на „Сеизмичен роман“.
Изненадах се. Тя също се изненада, че съм научил. Поговорихме малко, тя ми надписа бройка от дебютната си книга. Замислих се, че в живота е така - жужим си с една привична монотонност, докато нещо не ни изненада толкова, че да се спрем, да се взрем в него с учудване, с любопитство. Горе-долу това се случва и в „Сеизмичен роман“ с главната героиня Александра - работеща 40-годишна съпруга, майка на две деца, с еднообразно ежедневие, подвластно на прозаични, повтарящи се действия. До момента, в който изневиделица се озовава в болницата с тежката диагноза „пневмоторакс“, заболяване на белия дроб. Обичайното ежедневие се разпада на парчета, освобождавайки терена за болничната действителност. А тя е една паралелна вселена, в която човек има съвсем различна роля, обкръжение и функции. Вселена, в която всесилните носят бели престилки, а съседите по легло не са най-близките ти хора, а случайни непознати, всеки с чудатостите си. Обичайните ритуали също са други, някои от които твърде неприятни.
Попадането в този свят може да е пагубно за разумния човек, ако не намери в себе си сили да погледне като творец над случващото се с него. Така прави и Александра, която бързо измисля имена на своите „съквартиранти“ и живее ден за ден с надеждата, че всичко ще приключи благополучно „до два-три дни“. Междувременно описва перипетиите си с много реализъм, без излишни емоции, без преувеличение. Запознава ни с циганката Пилка, с доктор Зоран, с баба Минка - герои на този „роман по неволя“. Долавяме действителните им черти, макар образите им да остават не докрай развити. Авторката ни спестява навлизането по-дълбоко в техните душевности, може би с изключение на доктор Зоран, с когото Александра успява да размени искри на ненадейно зародили се чувства. Може би защото това е един „временен“ свят, в който попадаш не по своя воля, и от който едва ли искаш да си тръгнеш, вземайки нещо със себе си.
Почти до самия край не успях да разбера защо книгата носи името „Сеизмичен роман“. После намерих своя отговор в трусовете, които понякога ни отклоняват от пътя ни и ни изпращат в подобни „паралелни“ вселени. Трусове, които оставят баналното ежедневие на заден план, поставят ни в неочаквани ситуации и тестват емоциите ни.
Понякога такива трусове раждат романи. Автобиографичните елементи в тази книга го доказват. Цветелина е превърнала своя „трус“ в жив текст, който носи много човещина и емоция. Надявам се, че ще продължи да търси своите сюжети и отвъд личните преживявания, в безкрайностите на изцяло художествения текст, тъй като има усет за онези честоти, които предизвикват вълнение. Сеизмично, може би…
Публикувано от Георги