Време да се живее и време да се мре


“В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка. […] В Русия смъртта беше мазна и смрадлива.”

Как ви се струва това, а? Ако ви идва твърде много, то откажете се още сега, защото това е само началото - първото изречение на една книга, която не се колебае да разгледа под лупа най-ужасните проявления на войната. Иде реч за „Време да се живее и време да се мре“.

Ерих Мария Ремарк е писателят на студентските ми години. Може би така е редно да го назова. Спомням си колко методично преравях кашоните на уличните букинисти в търсене на негови книги. Други намирах от колеги - предимно по-редки издания на по-ранните му творби. Докато не изчетох всичко, което някога е излизало на български език от този така обичан автор. „Трима другари“ докосна най-забележимо сърцето ми, а „Време да се живее и време да се мре“ ме потресе най-дълбоко и дълги години я бях издигнал в култ, толкова силни бяха емоциите, които породи в мен. Ето защо в края на 2015 г., когато изд. „Хермес“ пуснаха на пазара чисто ново издание на този знаков роман в поредицата си „Клуб Класика“, реших да си го припомня отново, 7-8 години след първата ми среща с него.

След идването на власт на нацистите през 30-те години на ХХ век, Ерих Мария Ремарк си навлича гнева им заради „пораженчески“ настроения в силните му антивоенни романи „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“. Само че след като публично изгарят книгите му, хитлеристите докарват на света още по-безумното клане на Втората световна война. И Ремарк се завръща с още по-силна, безпощадна и натуралистична критика към ужасите на войната. „В Русия смъртта беше мазна и смрадлива“. Да, без съмнение едно от най-шокиращите начала на книга, което някога съм чел.

Немската кампания в Русия е достигнала своя прелом. Обърнати в бяг, германците отстъпват по целия фронт. Младият войник Гребер наблюдава топенето на пролетните снегове заедно с войниците от своята част, докато стопяващите се преспи разкриват погребаните в белотата им мъртъвци. За никого, освен за най-големите фанатици, не е тайна приближаващото поражение. То личи в разговорите, във вялото настроение на посърналите войници. Обучаваните в теории за „свръхчовека“ и превъзходството на арийската раса мъже се сблъскват със суровата действителност пред лицето на настъпващите руснаци.

“Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.

— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.”

В навечерието на поредното отстъпление Гребер получава дългоочаквания отпуск и се завръща в Германия, за да прекара следващите три седмици със семейството си. Опустошението, на което се натъква, идва като гръм от ясно небе - градът му е пострадал жестоко от съюзническите бомбардировки, къщата му е срината, а родителите му са в неизвестност. Ужасите на фронта са нищо пред осъзнаването, че и вкъщи е фронт, при това още по-коварен. Въздушната война отнема животи без оглед на пол и възраст. Ремарк пресъздава много реалистично отчайващата обстановка във военновременна Германия - целият онзи хаос с хилядите бездомни, с изчезналите роднини, със зловещите развалини и човешките трагедии, причинени от бомбардировките. Насред кошмарните видения Гребер ще намери своя пристан в лицето на бившата си съученичка Елизабет. Тя също е белязана от лична трагедия - баща й е затворен в концлагер, а в дома й принудително е настанена съквартирантка - фанатична нацистка. Обединени в душевните си терзания, двамата ще открият своя остров насред океана от мъка и печал и ще се опитат - ден за ден - да „извоюват“ най-доброто, което могат, от този живот. Романсът им е трогателен със своята предопределеност, с всеки откраднат миг на щастие тук и сега, с множеството изпити бутилки най-разнообразни питиета, с надвисващата неумолимо заплаха, идваща както от небето, така и от всевиждащото око на Гестапо.

Ремарк описва по любопитен начин различните типажи на това безутешно време, при това опитвайки се да открие нестандартни случаи. Като Алфонс Биндинг, бивш съученик на Гребер, а сега партиен функционер. Въпреки своята принадлежност към хитлеристите, Биндинг се явява като ангел-хранител за току-що завърналия се от фронта войник. На другия полюс е съквартирантката на Елизабет г-жа Лизер, в чието лице разпознаваме фанатичния националсоциалист в цялата противност на този образ. Във вихъра на войната е интересно да се проследи как реагират на случващото се тези герои, как целият им свят се срива под бомбите на Съюзниците.

Краят на книгата е логичен, но идва от неочаквана посока. Типично за Ремарк. И макар да чета за втори път, горчивият вкус в устата ми се появи и този път. Безсмислието на войната тук изпълва всяка страница от тази забележителна книга.

Втората ми среща с „Време да се живее и време да се мре“ не е толкова емоционална, както онази, преди години. Отдавам това на многото книги по темата, които са минали през ръцете ми оттогава, както художествени, така и документални. Натрупаните познания загрубяват чувствителността към емоционалните картини като тези, които рисува Ремарк. Но въпреки това романът ще си остане в съзнанието ми като една от най-изразителните антивоенни книги и сред най-доброто в творчеството на германския писател.

* Първите ми впечатления от романа в далечната 2008 година можете да прочетете тук, а чудесно ревю на книгата има при нас и от Пламена Маркова тук.

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: