„Всички ние мечтаем за съвършеното създание, което може да бъде човекът. Но него никой не го е виждал. Вие сте го виждали. И ни го показвате. Сякаш сте узнали велика тайна, загубена за света, велика тайна и велика надежда. Човекът, отмит от мръсотията. Човекът на върха на възможностите си“.
Има само едно име, което изниква в съзнанието при прочитането на подобни думи. Айн Ранд. Само тя е способна на подобна апология на човека, на такова страстно слово във възхвала на ренесансовия идеал. Идеал ли казах? Точно за това иде реч, защото именно „Идеал“ се нарича книгата, от която е горният цитат.
Създаден през 1934 г. от младата Айн Ранд, „Идеал“ има странна съдба. Написан първоначално като роман, той не успява да удовлетвори взискателната си авторка и тя го редактира, а след това и пренаписва под формата на пиеса. Нито една от версиите не е издадена десетилетия наред, а пиесата никога не е поставяна на сцена. Това, което виждаме тук, е неукрепналото, но вече заявяващо своите отчетливи позиции перо на Айн Ранд и първоначална версия на онзи култ към човека, към индивида-полубожество, така разпознаваем в следващите й творби.
В центъра на повествованието е прочутата американска киноактриса Кей Гонда (фиктивен характер, разбира се). На върха на славата си, обожествявана и жадувана от милионите си фенове по цял свят, един ден тя внезапно изчезва. Изчезването съвпада със загадъчната смърт на бившия й любовник и бързо тръгват слухове, че именно Кей Гонда стои зад смъртта му. Докато журналисти, кинаджии и холивудски лакеи гризат нокти в търсене на актрисата, тя ще направи нещо неочаквано и за нея самата - ще посети шестима свои почитатели, чиито писма намира на бюрото си в нощта, в която изчезва. И шестимата й пишат с особено благоговение, с различни мотиви и емоции, стоящи над написаното. И шестимата са твърде различни типажи - уважаван и скучноват семеен чиновник; крайноляв идеалист, закърмен с идеите на революцията; самовлюбен артист; разорен бохем, отчаян евангелист…
А самата Кей Гонда… е, тя е идеалът, разбира се. В пиесата Айн Ранд я описва много отчетливо, съставяйки образ, може би твърде шаблонен, твърде измит и въздигнат на пиедестал, но все пак говорим за Айн Ранд:
„Тя е облечена с изящно семпъл черен костюм, много модерен, аскетично строг; с черна шапка, черни обувки, чорапи, чанта и ръкавици. Единственият и стряскащ контраст с нейните дрехи създават бледозлатистото сияние на косата ѝ и белотата на лицето ѝ. Това е странно лице с очи, които те карат да се чувстваш неловко. Тя е висока и много стройна. Движенията й са бавни, стъпките - леки, беззвучни. Тя излъчва някакво усещане за нереалност, усещане за създание, на което не му е мястото на тази земя. Повече прилича на призрак, отколкото на жена“.
Срещите с всеки от почитателите й преминават различно, но изходът винаги е един и същ. Айн Ранд описва с превъзходство и хирургическа прецизност дребните грижи на всеки от тях, изваждайки на преден план тяхната незначителност, обикновеност, предвидимост. Чиновникът, водещ убийствено скучен живот - копнеещ за промяна, но в крайна сметка зависим от жена си и от тъщата си по един тъжен начин; евангелистът, който проповядва упование в бога и святост, а в същото време търси начин единствено за собственото си спасение пред лицето на конкуриращ проповедник… Всички почитатели на Кей Гонда заявяват безрезервна преданост и благоговение пред своя кумир в писмата си. Предстои тя самата да провери на практика доколко това е така. Един от тях ще й покаже нещо истинско, отвъд фалша и престореното хвалебствие. Но дали това няма да е просто кратък миг, миг на абсолютната истина?
Без да блести с някаква завършена и цялостна концепция, „Идеал“ е изключително любопитно свидетелство за ранната Айн Ранд. Сюжетът, както обикновено в творчеството й, е създаден като основа, върху която изгражда водещата ти идея. Красива, поучителна история, в която може би за първи път се появява идеята за една личност, изправила се като божество над множеството, блестяща и недостижима. Нереална, разбира се, но все пак идеал.
Публикувано от Георги
При прочитането на подобни думи в моето съзнание изникват… доста имена. Започвайки с Дейвид Зиндел и неговата трилогия „Реквием за Хомо сапиенс“. Или пък героите на Ефремов в „Мъглявината Андромеда“.
Аз колекционирам такива герои, така да се каже. 😉
Благодаря!