След като прочетох книгата, отворих YouTube и изгледах няколко клипчета с репортажи на живо от сблъсъците на самолетите и рухването на кулите-близнаци. Вцепених се до такава степен, че мозъкът ми спря. Толкова е нереално, че изглежда като фантастичен филм или високобюджетен екшън. И да напишеш книга… за това? Та аз не намирам думи да започна ревюто си…
И тогава хванах отново книгата и прелистих отново. Давам думата на самия Бегбеде:
Когато си неспособен да отговориш на въпроса „защо“, трябва да опиташ поне да намериш отговор на „как“.
„Windows on the world“ на френския писател и циник Фредерик Бегбеде е точно това. Опит за отговор на въпроса „как“. Как изглежда апокалипсисът в очите на десетките хора, заклещени в най-високите етажи на северната кула на Световния търговски център, в шикозния ресторант с предизвикателното име Windows on the world. Как посрещат смъртта си в онзи злокобен 11 септември - и това не е спойлър, всички знаем края - какви са емоциите им, какво си казват, какво правят. Какво се случва там горе, докато светът е вперил очи в горящия небостъргач.
Бегбеде дава отговор на въпроса „как“ по свойствено комплициран начин. Знаете го, претенциозен, вулгарен, циничен, директен, но и адски откровен… до болка откровен. Дава воля на своето алтер его - Картю Йорстън, баща на две деца, който в онази съдбовна сутрин ги е завел да закусят на върха на Световния търговски център. Същевременно се опитва да „реконструира“ онези невъзможни минути на ужас, да се доближи максимално до условията, в които се е случило всичко, да се докосне до немислимото - в ресторант високо на кулата Монпарнас в Париж; на борда на „Конкорд“, летящ към Ню Йорк със скорост по-висока от тази на светлината; из Ground Zero, мястото на трагедията, оставила зейнал кратер в сърцето на Америка…
Резултатът е един доста фрагментиран роман, движещ се доста умело по пътя към тоталната психоза на неизбежния ужас. Клаустрофобичен, задушаващ, съзнателно при това. С кошмарните описания на безпределния шок, завладял посетителите в ресторанта, след като Боинг 747 се забива на метри под краката им; на задушаващия дим, на изпепеляващата жега, на блокираните изходи, виещите сирени, скачащите и умиращи хора… Бегбеде не разполага с кой знае каква фактология - суха статистика за размерите на сградата, няколко записани разговора от мобилните телефони на жертвите… Всичко останало е опит за възстановка, опит за емпатия, за проникване в онези последни минути на блокираните в кулата хора, каквито и нелицеприятни картини да извиква това. И сам определя тази своя задача така:
„Обикалям сградите като лешояд., който търси трупове. Бродя по напречните улици и нюхам прясно сполетялото хората нещастие. Писателят е чакал, койот, хиена. Дайте ми дозата отчаяние, искам си трагедията, да ви се намира малко жестокост подръка?Предвъвквам дъвката и траура на осиротелите“.
От абстрактна идея да се напише книга за 9/11, „Windows On The World“ се превръща в личен апокалипсис, в дяволска спирала, виеща се като задушлив пушек - ту виждате самия автор с циничната му, изпълнена с похот, самообвинения и летящи спомени изповед, ту се задушавате заедно с Картю Йорсън и двамата му сина на върха на кулата в Ню Йорк. На моменти става трудно да разграничиш двамата и тогава разбираш - писателят е постигнал своето, припокрил се е със своя герой, усетил е кошмарната безнадеждност на цялата ситуация, задушил се е в рухващата кула.
Не съм съвсем сигурен дали някога ще стана фен на Бегбеде и на неговия стил. Има доста неща, които ме държат на разстояние от прехласването по „лошото момче“ на френската литература. Но „Windows On The World“ определено има своите достойнства и ще ви стисне за гърлото, преди да ви хвърли в бездната от 400 метра височина.
Георги