Писна ли ви от „Книжарничката“ вече? Разграбихте ли поредния тираж? Попаднахте ли поне на десет ревюта за нея в книжните блогове? Ако отговорът и на трите въпроса е „Да“, значи е време и аз да се включа по темата. „Моята прекрасна книжарничка“ на Петра Хартлиб стана поредното заглавие, което привлече твърде много обществено внимание и с това ме демотивира да се включа веднага в общия хор от мнения за книгата. Понякога го правя - напук ли или просто защото не може, не е редно, не си се представям в ролята на хорист, независимо какви тонове „изпълнявам“.
„Книжарничката“ попадна в мен с мило послание от изд. „Сиела“ - „Благодарим ти за всичко, което правиш за книгите!“. И макар че не се захванах с нея веднага, нещо ми подсказваше, че трябва да я прочета. Както се оказа - не напразно. Защото става дума за една преди всичко интересна история. История на успеха, който идва, когато повярваш в мечтите си.
Една журналистка, живееща в Хамбург със съпруга и шестнайсетгодишния си син, решава да се впусне в рисковано начинание - да зареже удобния си живот в Германия и да си купи книжарничка във Виена. Както често се случва, спонтанният интерес към нещо налудничаво често се превръща в червей на съмнението и започва да дълбае. Е, в случая на Петра резултатът е преместване в чужбина, набълбукване с кредит, после с още един, номадски живот при приятели, денонощен усилен труд - и всичко това в преследване на идеята за собствена книжарничка.
Не си мислете, че книгата е някаква рецепта за успех, наръчник за предприемачи или мощен инструмент за самопомощ и мотивация. Изчистена от всякаква художественост, „Моята прекрасна книжарничка“ е семпла, откровена и непринудена история от истинския живот. Която не завършва със закупуването на книжарница. Напротив, самата покупка се случва в първите 20-ина страници. После започват следващите етапи от трансформацията на една журналистка в успешен и отдаден на новото си поприще книжар.
Интересно ми беше да науча колко много хора всъщност са допринесли пряко или косвено за този успех - от най-близките хора, през приятелите, на които едва не докарват проблеми с жилищните власти, та чак до напълно непознати съкварталци. Доста любопитно, предвид факта, че сме свикнали да свързваме немскоезичните народи с голяма сдържаност, резервираност и липса на особена сърдечност. Опитах се да си представя дали тук у нас подобна история на успеха би била възможна, при това със същите „помощници“, но ме обзе мрачно предчувствие за неизбежен провал. Макар че може и да греша.
Малката книжка със сигурност ще се стори най-интересна на книжарите, издателите и въобще професионалистите в бранша. Но дори да не сте такива, най-малкото ще ви зареди с полезна доза оптимизъм. А стилът на Петра Хартлиб ще ви допадне, сигурен съм.
Георги