Да посегнеш към „По пътя“ на Джак Керуак, наближавайки 30-те, може би не е най-мъдрото решение. Но какво можех да направя, след като съм я пропуснал навремето, освен да наваксам сега, макар и късно. Защото има книги, които не можеш просто така да пропуснеш. Не можеш да си позволиш да изживееш живота си без тях. Без да са те хванали за яката и изтръскали като мокър парцал. Без да са съборили някоя и друга греда от иначе спокойното ти битие. Не можеш! Не можеш…
„По пътя“ на Джак Керуак. Не успявам да намеря правилното възклицание… Не успявам да намеря място и на самата книга - нито в главата си, нито в библиотеката си. Къде да я сложа? При фантастиката? Защото целият този свят, тези напълно откачени герои и ситуации - това е толкова фантастично, че повече не може да бъде. Къде да сложа Дийн Мориарти, Сал Парадайз, Мерилу, Стария Бул Лий, тези свръхфантастични създания, лишени от всякакъв разум, но живи, пълни с енергия, неповторима енергия и лудост, най-лудата лудост на света?
Докато четях книгата, намразих живота си. Всичко ми се видя супер тясно и безсмислено, прииска ми се да хукна, без да зная накъде. Не можеш да четеш за непрестанното движение по пътя, тази „единствена и най-благородна мисия във времето“, и да не ти се прииска да тръгнеш и ти. Всяка дума просто те повлича, разчупва черупката, в която си се окопал самодоволно и изважда от теб неподозирани желания и емоции. „…И то само защото не може да се застои никъде, без да му дотегне, защото няма къде да отиде освен навсякъде, вечно да навърта километри под звездите, най-често под звездите на Запада.„
Не бих ви губил времето в разказване на сюжета. Не мисля и че тази книга има въобще сюжет. Един ден Сал Парадайс напуска дома на леля си и тръгва на Запад в наглед безразсъдно пътуване с една цел - да се движи, да достигне Калифорния и да се смеси с всички онези странни птици, кръстосващи страната надлъж и нашир, битниците. Да види Дийн Мориарти - онзи луд, луд Дийн, който винаги кипи от енергия, знае безброй истории, говори, говори, луд е по всички момичета, копнее за всяко приключение и слива деня и нощта в безкрайни халюцинации от наркотици, алкохол и еуфория от всичко по света.
Калифорния е притегателната сила за битниците - тази земя на „безпарични филмови статисти, на излинели старлетки; на разочаровани каскадьори, автомобилни състезатели, трогателни калифорнийски образи, обвеяни от тъгата на края на континента, красиви декадентски казанови, хотелски красавици с подпухнали очи, мошеници, сводници, проститутки, масажисти, пикола„.
Безкрайно движение по пътя - това е единственият приемлив начин на живот. Алтернативата на това лудешко препускане е описана доста изразително от Дийн в следните думи:
„Виж ги само тия отпред. Помисли си какви са им грижите - броят милите, умуват къде да преспят нощес, колко пари ще струва бензинът, какво ще е времето, как да стигнат там, закъдето са се запътили, а пък те, така или иначе, ще стигнат, нали разбираш? Те изпитват необходимостта да се тревожат и да мамят времето, като си измислят разни неотложни задачи, те са вечно угрижени, вечно се оплакват, душите им наистина не мирясват, докато не се натоварят с някоя хубава изпитана грижа, а след като я изнамерят, приемат подходящата за нея физиономия и тя, нали разбираш, е нещастна; през цялото време нещастието кръжи около тях, те го осъзнават, това също ги измъчва - и така без край“.
По пътя всичко е толкова налудничаво, че обърква представите ми за историята. Следвоенна Америка, в която хората отчаяно търсят някакъв друг смисъл, далеч от американската мечта. Търсят го по влаковете, из прашния Route 66, налягали и завити в собствените си палта край гарата. Какъв начин на живот! Преди The Doors, преди Джими Хендрикс, преди хипитата. А какви образи само! Лишени от всякаква перспектива хора, прекарващи дните си в разговори лице в лице, в смях, в караници, в безкрайни купони или лудешки изстъпления… Странни, блуждаещи от наркотици, като Стария Бул Лий:
Веднъж го попитах „Какво ще стане с нас, когато умрем?“ - и той ми отговори „Когато човек умре, той просто е умрял, и толкоз“. В стаята си държеше чифт белезници, които, казваше, използвал със своя психоаналитик: те експериментирали с наркоанализа и открили, че в Стария Бул Лий съжителстват седем личности, една от друга по-пропаднали, докато накрая той се превърнал в бедстващ идиот и трябвало да бъде усмиряван с белезници. Най-извисената от неговите седем личности била английски лорд, а най-низката - идиотът. Някъде по средата между тях имало стар негър, който чакал заедно с всички останали да му дойде редът и мърморел: „Някои са копелета, други не са, зависи от жребия“.
Наричат „По пътя“ на Керуак „Библията на бийт поколението“ и една от най-влиятелните книги в Америка от ХХ век. Но може би, за разлика от Библията, тази книга принадлежи на определена възраст. Четете я, ако още сте в разгара на младежкия си дух. Ако я оставите за по-късно, рискувате да ви разтресе така, че после с мъка ще събирате парченцата от попиляната си увереност. И то не защото всички искаме да сме Дийн Мориарти или Сам Парадайс, не! А защото осъзнаването, че тази абсолютна свобода, абсолютна енергия и отдаване на маниакалното движение без граници, е като полета на Икар. Илюзия, красива и налудничава, отишла си завинаги със заглъхването на бийт поколението. Хората нямат криле. Героите на тази книга обаче имат. И са толкова недостижими, че чак боли.
Георги