Изумление. Да, точно. Дълго търсих думата, с която да започна това ревю. Както, впрочем, дълго отлагах и прочитането на самата книга. Просто не смеех да я взема в ръце. Изумление - както споделя самата Евгения Гинзбург, това е основното, главното чувство, което я измъчва през всички онези години. „Възможно ли е това? Наистина ли се случва? Нима ТАКОВА НЕЩО е възможно просто ЕЙ ТАКА? Без справедливо възмездие?“. Изумление изпитвах и аз и очите ми се разширяваха страница след страница, докато този потресаващ епос разстилаше пред мен цялото безумие на сталинизма, събран в една човешка съдба.
„Тежък маршрут“ е смайващо свидетелство за огромната човешка месомелачка, през която минават десетки, дори стотици хиляди хора в зловещата 1937 година. Авторката, Евгения Гинзбург, е правоверна комунистка, интелектуалка, преподавател в институт, журналист. Още в самото начало на репресиите я обвиняват в антиреволюционна троцкистка дейност. Имала контакти с професор, „разобличен“ в „троцкизъм“. „Оказа се, че НЕ съм разобличила троцисткия контрабандист Елвов. НЕ съм написала унищожителна рецензия за сборника материали за историята на Татария, който излезе под негова редакция, ами и дори съм участвала в него… Нито веднъж НЕ съм се изказала срещу Елвов на събранията“. Последващите месеци са ярък пример за зловещата спирала, по която животът на хиляди хора по онова време неумолимо се проваля в пропастта - изключване от партията, уволнение, изключване от всякакъв социален живот, преследване на близките, заплахи, арести, затвор. За мнозина трагичният край е разстрел, Евгения Гинзбург обаче има късмет - чакат я „само“ 14 години затвор и лагер в най-затънтените кътчета на планетата.
Страниците, в които описва предварителното следствие и двете години затвор в Бутирки, са като излези от нечия болна фантазия. Кошмарни разпити, продължаващи дни и нощи, през които не дават на арестанта да заспи; пълна изолация и „общуване“ с почукване през стените на килията; свидетелства за изтезанията на безброй затворени и измъчвани хора в подземията на затвора…
„Всичко почна изведнъж, без никаква подготовка, без никаква постепенност. Не един, а множество викове и стонове на измъчвани хора нахлуха наведнъж през отворените прозорци на килията… Над вълната вопли на измъчваните се носеше вълната крясъци и псувни на мъчителите. Третият пласт в тази симфония беше трополенето на хвърляни столове, ударите на юмруци по бюра и още нещо - неясно, но вледеняващо кръвта“.
Епизодът, в който Евгения чува от съседната килия в карцера как измъчват млада чужденка, италианска комунистка, е покъртителен. Опитът й да запази разсъдъка си на фона на кошмарния писък, който кънти в подземията, прекъсван от безнадеждното нареждане „комунисто италиано, комунисто италиано“.
„…Но той продължава и продължава. Пронизителен, утробен, почти неправдоподобен. Изпълва всичко наоколо, става осезаем, плъзгав. В сравнение с него воплите на раждащите са оптимистична мелодия. Защото в техните писъци е надеждата за щастлив край. А в този има само огромно отчаяние“.
Месомелачката на Сталин е погълнала не само собствения му народ, но и всички онези комунисти от цял свят, вярващи в някаква идея и дошли в Съветския съюз като в обетована земя, само за да бъдат хвърлени в тъмница.
За Евгения Гинзбург затворът е само прелюдия към дълги години принудителен робски труд в далечен Сибир. Товарен вагон ще я закара, наблъскана с още стотици жени, в Колима - мястото, превърнало се в мразовита Голгота за хиляди осъдени. Повечето са с присъда от 10 години. Евгения също. С невероятна памет и с твърдото си убеждение, че е длъжна да запомни, за да разкаже, тя разкрива една сюрреалистична картина с удивителна детайлност, с истинските имена на хората, с множество рецитирани стихове на Чехов и Блок, които да я крепят в моментите на отчаяние. А те не липсват. Пред читателя израства цялата страховита система на ГУЛаг - с неспирните етапи, пращащи нови и нови хора на заточение, с изнурителния труд на дърводобива, в ледените пустини на Елген, с лишенията и оскъдицата, със затворниците, които умират като мухи, съсухрени и почернели от студ и недохранване.
И въпреки всичко, въпреки неописуемите кошмари, излизащи извън възприятията на съвременния човек, книгата не звучи отчайващо, не звучи песимистично. Това е изповед на една силна жена, която не губи надежда, не губи човешкото в себе си и не престава да открива положителното. Трогателни са моментите, в които описва с какво себеотрицание и милосърдие си помагат един на друг изпадналите в беда затворници; или неземната радост от банята, на която ги водят по пътя за лагера; или преместването на по-лека работа, която ще удължи живота им още малко… Човекът триумфира в „Тежък маршрут“, човешкото надделява.
Евгения Гинзбург успява да извърви докрай своя „тежък маршрут„. Тя е и една от първите жертви, които пишат за кошмарите на сталинистките лагери. Първоначално апокрифно разпространяваща се след смъртта на Сталин в Съветския съюз, книгата е издадена на Запад и бързо става популярна. Пише до края на живота си, създавайки едно от най-значимите свидетелства за терора, наред с „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин и „Колимски разкази“ на Шаламов. Стилът й е невероятен, а паметта й - наистина феноменална. С „Тежък маршрут“ оживяват едни от най-мрачните страници от съвременната ни история, за да послужат като паметник на безбройните невинни жертви и като предупреждение - „Никога повече!“.
Георги
Как преминава през ледените маршрути? Според мен дори е по-добра като творба от Архипелага ГУЛАГ на Солженицин. Заедно с Шаламов двамата описват това, което са преживели Гинзбург 10 години, а Шаламов цели 18 в лагерите, докато Солженицин е бил мисля само 4 години в лагер, а творбата му е низ о документални разкази събирани от анонимни сътрудници, които той просто е обединил. Разбира се това не е омаловажава, но просто е имал късмет книгата му да излезе на светло много по-рано, отколкото свидетелствата на Шаламов и Гинзбург.