Замисляли ли сте се за собствените си реакции, докато гледате заснета сцена на насилие по време на война, смърт или огромно човешко страдание, запечатано във фотография? Вероятно погледът ви се задържа върху такива изображения много по-дълго, отколкото върху каквито и да било други. Има известно стъписване, разширяване на зениците, опъване на кожата на лицето.
„Ами погледнете, сякаш ни подканят фотографиите, ето за това става дума. Ето какви ги върши войната. И това тук също е тя. Войната громи и разтерзава. Войната разпаря и изтърбушва. Войната опожарява. Войната разчленява. Войната разрушава“.
Именно върху войната и по-точно нейното визуално представяне разсъждава Сюзан Зонтаг в книгата си „Да гледаш болката на другите“ - едно своеобразно продължение, макар в друга посока, на размислитие й „За фотографията“.
Тя проследява съвсем накратко историята на военната фотография с доста запомнящи се примери, като разглежда различните внушения, които създава един или друг образ на страданието. Зонтаг споделя, че през първите войни, за които имаме фотографски свидетелства (Кримската и Гражданската война в Щатите), бойното поле не попада в кадъра, а самите снимки са издържани по-скоро в стилистиката на епоса - статични ракурси към разрушенията или купищата трупове, останали след сражението. Едва Испанската гражданска война става първата, която е подробно заснета и „медийно“ отразена от мястото на събитията. Днес вече сме до голяма степен пренаситени от шокиращи кадри, заснети професионално от различни точки на планетата, където човешкото страдание все още е обект на огромен интерес от камерите.
Голямо внимание Зонтаг отделя на фотографиите, превърнали се в „емблема на страданието“ - снимки от концлагерите през 1945 или бягащото пред напалмовия облак виетнамско дете. И докато изрежда някои от тях, разказвайки за шума, който са предизвикали, тя стига и до същността в разсъжденията си за смисъла на подобни кадри. Изкушавам се да споделя този цитат:
„Не е наш недостатък това, че не посърваме, че не страдаме достатъчно, когато видим такива образи. Но не е и на фотографията, която коригира нашето невежество относно историят и причините на показаното страдание. Едно такова изображение не е нищо повече от покана - да обърнем внимание, да се замислим, да проучим нещата, а и да проверим обясненията, предлагани от овластените.Кой причинява това, което снимката показва? Кой е отговорен? А то самото извинимо ли е? Било ли е неизбежно?“
Прочитането на подобен труд не е най-жизнерадостното преживяване на света и едва ли бих го препоръчал на всеки. Но, както се подразбира от горния цитат, примерите ще ви провокират да потърсите и самите фотографии в интернет. А разглеждането им - да си зададете горните въпроси. И да получите познание. А познанието е сила, която никой не може да ви отнеме.
Георги