Оливер Пьоч може да се похвали с богата семейна история и тъмни тайни, прикрити сред клоните на родословното му дърво. Някога, преди много, много години, неговите прадеди са били сред най-известните фамилии палачи в Бавария. Предците на автора са изпълнявали своите задължения, като са измъчвали и убивали виновни и невинни, а междувременно са трупали познания и умения, които до ден днешен се предават в кръвта на техните наследници. Когато родът Куизъл изоставя основното си занимание, тези синове, които не са обременени от неспокойна съвест и кошмари, се превръщат в месари, ветеринари и най-често: в лекари. Дали дарбата на Оливер да пише и разказва също идва от рода Куизъл, може би не знае и самият той, но това, което авторът е направил в „Дъщерята на палача“, е да ни покаже истинското лице на тези негови родственици, които в далечното минало са всявали ужас във всички, които са познавали.
На корицата на книгата пише, че това е „исторически роман“, но за мен беше нещо като детективски хорър. Определено не е за хора със слаби сърца, тъй като Пьоч не се свени да описва кървави и жестоки детайли около смъртта, при това на малки деца. В Шонгау вилнее убиец, който преследва група малки деца, имали нещастието да попаднат в неподходящото време на неподходящото място. Понеже действието се развива през пролетта на 1659 г, да обвиниш една невинна жена във вещерство и да я изтезаваш, за да признае вина за убийство и запалване на склад чрез нечисти сили, е най-лесният начин да раздадеш бързо правосъдие, особено когато си съдебен секретар. Не толкова лесни изглеждат нещата за палача, който е убеден в невинността на жената, помогнала при ражданията на собствените му деца. Якоб Куизъл всява страх, но и уважение, а семейството му е обект на презрение у много от неговите съграждани. Това е една от многото пречки, които се изправят на пътя на честния и състрадателен палач, докато се опитва да докаже невинността на акушерката Марта Щехлин заедно с обожателя на дъщеря си - Симон.
На моменти действието се развива мудно, но истинската слабост на произведението на Пьоч се крие в това, че героите му винаги изникват като по поръчка там, където трябва да се създаде някакъв драматизъм. „Дяволът„, както наричат жестокия убиец с протеза от кости, сякаш е прикачил следящо устройство към жертвите и враговете си, защото няма случай, в който да не се е показал в най-подходящото време, така че да нанесе максимум вреда. В същото време добрите герои са много умни и досетливи, но с известно закъснение. Когато някой от тях стигне до определен извод, другият вече е готов с едно „Знам вече…“ на уста. Що се отнася до самата дъщеря на палача, освен че е използвана хитро от автора в заглавието, така че да грабне вниманието и да разпали въображението, самата героиня не прави нищо, с което да оправдае главната си роля.

Това, заради което си заслужава да прочетете книгата, е възможността да се прехвърлите назад в миналото и наистина да опознаете атмосферата и начина на живот в едно баварско селище. Благодарение на семейната си история и събраната информация, Оливер Пьоч създава богат, илюстративен роман, който оставя у читателя усещането, че е бил на мястото, на което се развива действието: че е вдъхнал аромата на смлени билки и горски цветя; че е опитал металния вкус на кръвта; че е усетил вонята по мръсните улици с урина и изпражнения; че е потъвал в кал, удрял се е в кални подземия и е подушил миризмата на първокачествения тютюн в лулата на Якоб Куизъл.
Друго богатство на книгата са описанията на героите - главни и второстепенни. Читателят добива ясна представа за това кои са, какви са и каква е тяхната роля от съвсем малко текст. Жената през този век е безгласна и подчинена. Тя няма права и много често няма защита срещу враждебността. Мъжете пък управляват с хитрост и жестокост. Те решават съдбата на поколенията; те са тези, които създават закони и правила в движение и в същото време са готови да стискат здраво очи пред разума, стига това да гарантира статуквото. Децата не са деца - те са малки жени и мъже, които носят отговорност за действията си по еднакъв начин, ако и да са на 6, 8 или 12 години. Детството в Шонгау е борба за оцеляване и много често тази битка продължава безпощадно кратко.
Що се отнася до чувството за хумор, Оливер Пьоч се е опитал да го преплете във взаимоотношенията баща-дъщеря-ухажор, но търсеният резултат дава съвсем други плодове. Може би ще има хора, които ще очакват от „Дъщерята на палача“ нещо по-романтично или провокативно, но тази сюжетна линия (Магдалена - Симон) е направо смехотворна. Не, това не е книга за лятото, нито книга за силния женски дух, нито книга за доброто. Това е чисто и просто светът такъв, в какъвто малко хора биха искали да живеят.
Девора