Напоследък е толкова модерно да споделяш с всички какво четеш, как четеш, къде и с кого четеш; да показваш новите си книжни придобивки; да снимаш библиотеката си. Да скролваш в нюзфйда си снимки на нечии библиотеки е обичайно явление във фейсбук (поне за тези от вас, които имат достатъчно „четящи“ сред приятелите си). За книгоманите да надникнеш в библиотеката на някой е голямо любопитство, защото книгите в голяма степен говорят за личността на притежателя им и показват любопитен ъгъл към разбирането на неговата същност. Ето защо, когато видях „Личната библиотека на Хитлер“ с тази приковаваща вниманието корица, въобще не се поколебах. Да надникнеш в колекцията от книги на един от най-големите злодеи в човешката история е истинско изкушение. Дори ако преди това си изчел един куп спомени на негови приближени, биографии, монографии и какво ли още не.
„Личната библиотека на Хитлер“ на Тимъти У. Райбек е доста оригинално изследване. Тъкмо когато си мислиш, че няма какво повече да се напише за „поп-звезда“ като Хитлер, идва нещо такова и тотално ти променя перспективата. Точно защото книгите говорят толкова много за притежателите си, да се опиташ да анализираш историческа личност чрез поглед в библиотеката му е адски добра идея.
„Той, разбира се, е известен повече с факта, че гори книги, а не с това, че ги колекционира. И все пак, когато умира на 56 години, библиотеката му наброява близо 16 000 тома“.
В действителност Райбек има достъп до съвсем малка част от тази внушителна колекция. Хиляда и двеста оцелели тома се намират в момента в Библиотеката на Конгреса в САЩ, в Отдела за редки книги. Твърде малко от книгите, които някога са красили рафтовете в резиденциите на фюрера в Мюнхен, Берлин и Оберзалцберг. Да се разровиш в тях сигурно е странно преживяване. Някои от книгите имат подчертавания, въпросителни и удивителни знаци в полето, на места са подчертани цели параграфи, друг път само отделни линии. Много от книгите са неразлиствани – знак, че голяма част от тази внушителна колекция така и не е привлякла вниманието на своя притежател. Райбек многократно се позовава на Валтер Бенямни, който казва, че за един човек може да се разбере много от книгите, които притежава – за предпочитанията, интересите и навиците му. „Книгите, които запазваме, и онези, които пренебрегваме, онези, които прочитаме, и онези, които захвърляме – всички те говорят за това кои сме“.
Любопитно е да се проследят предпочитанията на Хитлер сега, след като цялата информация за неговата пагубна роля в световната история е налична и достъпна. Прекланя се пред „Дон Кихот“, „Робинзон Крузо“, „Чичо Томовата колиба“ и „Приключенията на Гъливер“. Луд е по Карл Май. „Първата книга на Карл Май, която прочетох, беше „През пустинята“ – си спомня Хитлер. – Бях като замаян! Нахвърлих се ненаситно на книгите му, което доведе до явно влошаване на оценките ми в училище“.
Райбек не се опира единствено на оцелелите томове, но се опитва да събере целия пъзел въз основа на най-разнообразни свидетелства. Книгата проследява хронологично развитието на Хитлер като читател – от окопите на Първата световна война, където отнася гид с известни културни забележителности в Берлин, до последните му дни в берлинския бункер, търсeйки съдбовни знаци в биографията на Фридрих Велики. Виждаме с какво настървение чете най-разнообразна расистка и антисемитска литература през 20-те години, а произведенията на Дитрих Екарт, памфлетите на Дрекслер и особено „Залезът на великата раса“ на Медисън Грант определят до голяма степен неговата идеология и основите на националсоциализма. Днес сме свикнали да наричаме всички прояви на ксенофобия, антисемитизъм и различни форми на расова дискриминация „неонацизъм“, но библиотеката на Хитлер дава представа за цяла една огромна плеяда от автори, проповядващи същите тези много преди Хитлер. Друг е въпросът, че именно мустакатият ефрейтор е този, който решава да се заеме с практическото изпълнение на налудничавите идеи.
Освен за личните книжни предпочитания на фюрера, книгата на Райбек дава интересен поглед върху някои от големите литературни спорове по негово време. Незнайно защо обаче не е споменато нищо за горенето на книги, организирано от нацистите през 30-те. Фокусът действително е върху библиотеката на Хитлер и върху това как книгите оформят неговата личност… с всички последствия.
Изследването си заслужава прочитането – не само от любителите на исторически теми и личности, но и от всички онези, които се интересуват от въздействието на книгите върху човешкото съзнание. А и е добър повод да се замислим върху съдържанието на собствените си библиотеки и да поразсъждаваме какво биха говорили те за нас един ден, когато вече ни няма.
Георги
Библиотеката 