„Ще се видим там горе“ - триумф на майсторското перо

Имам чувството, че електрически заряд е преминал пез цялото ми тяло. Затворил съм последната страница от книгата и очите ми блестят с насладата, която може да ти донесе единствено майсторски написан роман. А, повярвайте ми, „Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр е точно това! Последните 50 страници прочетох, мятайки се от кълка на кълка, без да мога да си намеря място. Лавината прииждаше и прииждаше, оставяйки толкова много въпроси само броени страници преди апоплектичния финал. И ето го – почти си го представих – Пиер Льометр, с благороден жест и пълна концентрация, изискано слага черешката на своята торта. Брилянтен до самия край…

Сюжетът е крайно необичаен, а на по-изнежения читател вероятно би се сторил и донякъде морбиден. Първата световна война тъкмо е свършила – роднините оплакват своите жертви, търговците възобновяват търговията си… На някои от онези, имали късмета да я преживеят, се полага твърде оскъдно, чак обидно парченце от този късмет. Такива са Албер Маяр, който едва оцелява, след като е заровен жив от експлозия дни преди примирието, и неговият спасител Едуар – богаташки син, имал злощастната съдба да изрови клетия Албер и в резултат вероятно на тази случайност да се озове на пътя на шрапнел, който отнася по-голямата част от лицето му, вкл. цялата долна челюст. Преживеният ужас ще роди странни взаимоотношения между двамата и ще събере пътищата им в следвоенните месеци.

На пръв поглед далеч по-благодарна е съдбата към друг техен познайник – злобния и безскрупулен лейтенант д‘Олне Прадел – същият, който дава началния сигнал за злополучната атака, превърнала Едуар в гротеска, а Албер в душевно съсипан и безпътен ветеран. След войната той ще се заеме със сложната държавна поръчка по препогребването на падналите за родината войници с всички съпътстващи дейности и благини на държавните поръчки. И ще се ожени за – каква ирония – сестрата на едва оцелелия Едуар.

В уморената и съсипана от войната Франция тези два полюса, крайно различни един от друг и водени от крайно противоположни цели, ще се възползват от новите реалности, за да завъртят грандиозни шашми. Прадел потъпква всякакви морални съображения, докато изцежда франковете на държавата, пълнейки ковчези с пръст, разменяйки безцеремонно имената на погребаните и разчитайки изцяло на дебела плетеница от връзки и политически чадъри, които да го предпазят. В същото време Албер и Едуар ще измислят дръзка – какво говоря – направо грандиозна схема за бързо забогатяване, като разпратят по кметствата каталози за несъществуващи войнишки паметници. Мозъкът зад този твърде неморален замисъл, естествено, е Едуар – може би най-силният и със сигурност най-колоритният персонаж в целия роман. Завърнал се от света на мъртвите, под постоянното въздействие на морфина, изправен пред напълно отчайващата перспектива на живот без лице, живот като ходещ труп, Едуар е открил смисъл в съвършената измама.

„Не за пари бе измислил тази далавера, а за да изживее еуфорията, сладострастието на една нечувана провокация. Този човек без лице показваше на света гигантски среден пръст и това пораждаше у него безумно щастие, помагаше му да се свърже с това, което винаги е бил и което замалко да изгуби“.

Е, ще се заблудите, ако останете с впечатление, че книгата очарова само благодарение на крайно необичайния си сюжет. На фона на това пъстро платно от нечестни машинации, Льометр мацва с четката на майстор-художник невероятни алегории и вплита нишки, които ще ви накарат да цвилите от удоволствие. Понякога буквално, тъй като една глава на кон шества из страниците на романа по абсурден начин почти до самия му край.

Истинско пиршество за читателя е и психеделичният елемент с безбройните маски от хартия, които Едуар си слага всеки ден. Човекът без лице и пъстрите му маски, безбройните му лица. И едно момиченце, което ги изработва за него от хартия и читателят не разбира за него нищо друго освен името му – но тя е там до края, почти безмълвна и все пак толкова оригинално вписваща се.

Бащата на Едуар е друг много силен образ, чиято многозначност придобива истински завършек в самия край на книгата, затваряйки мащабния кръг на авторовата идея по почти библейски начин. Иска ми се да ви разкажа и за него – за богаташа, живеещ в свят на акули и разтърсен с огромно закъснение от мнимата смърт на единствения си син… Но ще ви оставя да се насладите сами на своето откривателство страница след страница с този необикновен роман. Не се оставяйте морбидните оттенъци и погребалната тема да ви стреснат – има много повече от това, а да го откриеш е неповторимо изживяване.

Георги