Багажът за морето е почти готов. Както обикновено - тежестта идва от книгите, които съм побрала на места, на които ми се струва, че ще са в безопасност и няма да се измачкат. Жоро пее „Под мостовете не шумят реки…“ и си тананика, доволен от факта, че там, където отиваме, най-вероятно няма да му се наложи да облича дебели връхни дрехи. Лято! Така копнеехме за него, макар в малката ни къщурка да не можем да си намерим място от задух, а присъствието на съседи да става все по-осезаемо, било то заради ремонти, било то заради тежкия цигарен дим, който изпълва спалнята ни всяка вечер към 11, 11 и нещо.
Една книга обаче няма да нося със себе си на морето по простата причина, че вече е прочетена. Франсис Мейс ми беше разтуха в дните, когато предвкусвах солените вълни, докато попивах лъчите на градското слънце. И по-добре така! Макар да очаквах друго, „Красивата Тоскана“ не е четиво за плажа. Прекалено богата, прекалено информативна, прекалено изпипана книга, която - странно или не - се чете бавно и трудно. Обожавам авторката и тя бързо се превърна в един от любимите ми писатели. След като прочетох „Под небето на Тоскана“ (която няма нищо общо с блудкавия, но все пак симпатичен филм), очаквах новите приключения на Франсис в италианската провинция с предчувствие за наслада. Любопитното е, че в новата книга авторката разказва много повече за обиколките из Тоскана и споделя спомени от близко и далечно минало, отколкото да ни настани блажено под сянката на някоя маслина в Брамасоле и да ни остави да се любуваме на върволицата от смешни събития, които винаги изникват под покрива на тази къща. „Красивата Тоскана“ ми се стори доста по-меланхолична и това може би е нормално, защото вече са минали девет години от първоначалния ентусиазъм и първия сблъсък с италианската действителност.
Франсис Мейс пише така, че да прочетете 20 страници от книгата, ви обогатява с познания не само по отношение на общата ви култура, но и с един куп нови думи и словосъчетания. Не е трудно самото им прочитане, защото не са като извадки от някоя дебела антология, но езикът е толкова богат, че ви отнема време да го пресъздадете във въображението си. „Чорлава самозабрава“ - ето в такова състояние Мейс е писала за своята „Красива Тоскана„.
В книгата най-често се говори за храна и то с такава вещина, че няма как да я прочетете и да не сте обогатили познанията си за баклата и аспержите, за доматите, маслините, хляба и виното. Ще се разхождате с Франсис из исторически забележителности и пред очите ви ще изникват фрески и картини, за чиито автори и история авторката се е потрудила да сподели почти всичко, което може да бъде понесено сред страниците на книга, която все пак спада към художествената литература. Много често ще се отбивате на пазари, от които стопанката на Брамасоле се снабдява с ленени завивки и керамика, а ако влезете с нея в магазина за канцеларски материали, ще се натъкнете на познато чувство:
„С мъка устоявам на миниатюрните шишенца с лавандулово, индигово и зелено мастило, запечатани с восък, и стройните редички със скъпи писалки. Чувствената наслада от допира до хубави материали за писане е единствена по рода си. Свързвам я с възбудата, която ми носи обикалянето за канцеларски пособия в началото на учебната година. На пръсти се броят нещата, купени с пари, които надминават удоволствието от вида на жълтите листове на бележници, спиралите с цветни картончета, тетрадките с разделители и кожените папки с отделения и джобчета с ципове - какво по-хубаво!“
Ако вие разпознахте себе си в тези редове, значи сме от една порода и подозирам, че има голяма вероятност да си допаднем! Ако пък недоумявате какво прочетохте току-що, то нека оправдая поне ентусиазма на авторката - става въпрос за писател, който на всичкото отгоре е и университетски преподавател. За себе си оправдание нямам… 😉
Девора