Под стъкления похлупак

Има много начини, по които бих могла да започна тази публикация, но при раждането на всеки нов вариант объркването ми откъде да подхвана писането става все по-голямо и по-голямо. Различни неща ми изглеждат все по-важни, а има теми, които не съм сигурна, че искам да засягам в този текст, защото не вярвам всяка аудитория да може да ги понесе. Затова ще започна безобидно, с впечатления за самото издание, чиито корица и резюме са рядък пример за качествено свършена работа. Картината говори, а текстът рисува. Едновременно всичко ще ви е ясно, но ще искате да разберете повече. Това е книга, която няма да ви подведе в очакванията за съдържанието ѝ, което може би е и най-опасното ѝ качество.

„Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат се води почти автобиографична творба. Макар детайлите в живота на измислената Естър Грийнуд да не са абсолютно същите като в този на Плат, едва ли може да се сложи точна разграничителна линия между авторката и нейната героиня. Читателят също не би могъл да се абстрахира от това знание и ако си направи труда да се запознае с живота на писателката, може дори да се заблуди, че я разбира и не осъжда избора ѝ.

Друг неизбежен момент при прочитането на книгата е, когато осъзнаете, че гигантският емоционален срив при сблъсък с реалността съвсем не ви е непознат. Ето защо, макар на пръв поглед да говорим за една обикновена книга, не препоръчвам на всеки да разбира, че лудостта може да е рационална. Защото точно такава е тя в „Стъкленият похлупак„.

The bell jar разкрива в подробности душевното заболяване на младата Естър, която не е достатъчно силна емоционално, за да се противопостави на желанието да погуби сама себе си. Според повечето критици липсата на реализация и прекършената амбиция на героинята са в основата на нейния емоционален срив. На мен ми се струва, че сянката е започнала да пада над нея много, много по-рано и моментът, в който трябва да се изправи пред живота и да използва потенциала си, се оказва повратната точка, от която всичко започва да се руши с шеметна бързина.  За мен Естър не е амбициозна, просто иска да живее в друга реалност. Както сама подчертава – тя самата не е сигурна в каква точно. Това е описано от Плат по начин, който беше и в основата на решението ми да прочета книгата. Авторката описва нерешителността и объркването на своята героиня, като сравнява живота със смокиново дърво, на което всяка смокиня е различен примамлив вариант за развръзка в живота на Естър. Докато обаче тя реши кой плод да откъсне и да вземе решение каква ще е нейната съдба, смокините падат, изсъхнали и почернели. Тази липса на решителност, независимо от какво е породена, сякаш се е случвала на всички. Не знам дали повечето са изпадали в ситуация, в която сякаш наблюдават как животът им се изплъзва между пръстите, но ако съдя по това колко популярна е книгата още от самото ѝ издаване, със сигурност не са малко.

В японската култура самоубийството може да се разглежда както като въпрос на чест, така и като уважение към собствената личност. Дълго се чудех дали самоубийството в творчеството на Силвия Плат може да се разглежда по същия начин. Признавам, че съм обременена от историята на авторката и не мога да разгранича съвсем категорично нея от героинята ѝ, но за мен Естър (а и Силвия) искат да отнемат живота си заради липсата на идеал, заради който да си заслужава да живееш. Мисля, че моментът, в който решаваш, че всичко е непоправимо, е секундата, в която психиката се плъзва по опасната плоскост. Както обаче споменах, подобни теми са прекалено тежки, за да се разискват в едно ревю за книга, затова ще оставя диалога оттук нататък да е само между вас и авторката. Що се отнася до мен, книгата ми послужи като огледало, в което сякаш съзрях един от плодовете на моето собствено смокиново дърво и съм сигурна, че никога не бих посегнала към него.

Девора