„Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ. Мярнат се някои колебания от чисто техническо естество, потърсят се отговори на въпроси, които започват с думичките кога, как и къде, но никой не подлага на съмнение първоначалната постановка. Със своето безсмислие тя установява нов смисъл, безупречно ясен, и той се утвърждава като единица мярка за всеки друг смисъл“.
Така разсъждава героят на тази необичайна книга – белградски учител, евреин, обсебен от идеята да реконструира миналото и да проследи как почти цялото му семейство – стръкчетата от едно голямо и разклонено дърво – изчезва в безумието на Холокоста.
Давид Албахари тръгва от действителната история за изтреблението на белградските евреи по време на Втората световна война – мисия, за която от Германия е изпратен специално оборудван камион със затворена каросерия „заурер“. Архивите пазят имената на двамата офицери от СС, които пристигат заедно с камиона. Това са Гьоц и Майер – безлични, абстрактни образи, за които няма никаква друга информация, освен че единият обичал да дава бонбончета на децата в лагера, докато поредната група се товарела в каросерията. Заурер-ът, както казахме, е специален – задната му част се затваря херметически, а малка дупка в пода позволява чрез маркуч да се свърже с ауспуха на камиона и така изгорелите газове „хуманно“ да убият близо 100 души на всеки курс. Гьоц и Майер лично прекачвали механизма на ауспуха всеки път, когато камионът натовари поредната група евреи от лагера. Около 5000 души намират смъртта си в тези зловещи курсове на смъртта, сред тях и голяма част от семейството на белградския учител. На него не му остава нищо друго, освен да тръгне по стъпките на Гьоц и Майер и да се опита да си ги представи – какви са тези хора, които съзнателно, рутинно, с чувство за изпълнен дълг може би, методично и хладнокръвно са извършвали курс след курс със своя заурер, изпълнявайки заповед или просто вършейки си работата. Така белградският учител тръгва в изследване на своя собствен, личен Холокост, а Гьоц и Майер го следват неотлъчно, изплувайки от въображението му все по-ясно и различимо, докато не придобият пълнокръвен вид.
Книгата е доста мрачно четиво. Тягостното усещане от безрадостната история, която описва Албахари, се засилва от непрестанното лутане на белгардския учител в търсене на неизвестното, на белите страници от историята. Какво можеш да кажеш за някого, когото не познаваш и няма жив човек, който да ти разкаже за него? Можеш ли да напишеш книга за двама души, които знаеш само като имена? Размишленията на учителя твърде често преминават в областта на фантазията, на хипотетичното – информацията е твърде оскъдна, свидетели на практика няма, времето е заличило толкова много следи… Единственото, което му остава, е да пусне въображението си и да конструира от нищото Гьоц и Майер, за да им потърси сметка за умъртвените роднини.
Хана Арент пише за „баналността на злото“ в своята книга за процеса срещу Айхман. „Гьоц и Майер“ е един интересен балкански опит в същата посока. Баналността на злото, разглеждано от вършителите си не като зло, а като необходимост, като дълг, служебно задължение, рутинна дейност. Така може би звучи абстрактно, може би е трудно да се осмисли, да му се придаде плът, картина. Облечеш ли обаче тази баналност в образите на Гьоц и Майер и техния заурер, целият ужас, цялото безсмислие на Холокоста те залива като студен душ.
Дръзко, тежко, лепкаво произведение на Давид Албахари, от което ще ти се прииска да разкопчаеш най-горното копче на ризата си, воден от усещането за необясним задух. И натрапчивата миризма на въглероден монооксид.
Георги
Библиотеката 