В представите на повечето българи образът на родния войник, запечатан от архивните фотографии и художествени портрети, най-лесно може да се илюстрира с картината „На нож“ (1913) от Ярослав Вешин. Там, в пълно бойно снаряжение, със затъкнат на пушката щик, български войник яростно напада турските позиции по време на Балканската война. Художественото платно на Вешин се е превърнало в символ на българската бойна слава не само заради силното му емоционално въздействие, но и заради особената връзка между българския войник и острието, с което той извоюва не една победа.
„Също като японците, българите превърнаха щика във фетиш“, пише един чуждестранен кореспондент по време на Балканските войни и не без основание, тъй като в началото на ХХ век подобни победи, извоювани с устрема на щика, са нещо ново и непознато в Европа. Интересът към късото хладно оръжие е все още жив, 100 години по-късно, макар и предимно за тесни специалисти историци и колекционери на историческо оръжие. Именно за тях е предназначено и първото по рода си на български език специализирано издание „Българското късо хладно оръжие“ на Агоп Казазян.
В красиво оформената книга от 120 страници авторът систематизира наличната информация за бойното използване на щикове и окопни ножове в българската армия през годините от 1877 насам. Дадени са любопитни данни за различните оръжейни системи, тяхното постъпване във войските, доставените количества и др. Архивните снимки, голяма част от които от лични колекции, които не може да се намерят в интернет, представляват преобладаващата част от съдържанието. Проследено е хронологичното използване на късо хладно оръжие първоначално от българското опълчение, а после и от редовната войска. Естествено, голямо внимание е отделено на системите „Манлихер“, с които армията е въоръжена в периода на Балканските и Първата световна война.
Споменати са и следвоенните щикове и ножове - т.нар. „нож на дневалния“, щиковете за „Калашников“, специализираните къси ножове на парашутни и други части. Кратка информация е дадена и за легендарната българска окопна кама обр. 1918, заедно с данни за злощастното й унищожаване. Като липса мога да отбележа отсъствието на информация за хладното оръжие на паравоенните формирования тип „Бранник“, но предполагам, че тази липса се дължи на фокусирането върху въоръжението на редовната армия. Книгата завършва с 46 приложения - детайлни снимки на различни образци късо хладно оръжие, без съмнение безценен помощник на всеки колекционер.

Лично за мен бе особено интересно да науча за различните трофейни оръжия, използвани в различни периоди - било то взети като военна плячка, или доставени от германците, които преди това надлежно са ги „прибрали“ от окупираните държави. Прави впечатление че и по отношение на хладното оръжие, както и в авиацията и може би навсякъде другаде, цари огромно разнообразие (почти хаос) от образци, което прави визуалното стереотипизиране и изобразяване на българския воин извънредно трудно. Ще го видите с дебел овчи кожух, стиснал здраво своя „Манлихер“, с ботуши или цървули, с кепе или калпак, с дълъг руски щик „Мосин“ или пленен турски „Маузер“. И това пак ще е той - българският герой, завладял Одрин, разбил англичани и французи при Дойран, обърнал в бяг сърбите чак до планините на Албания.
Любопитна е историята на българския щик. Оръжието, с което нашенецът е заставал срещу всичките си съседи в един или друг момент. Заставал е и ги е побеждавал, обръщал ги е в бяг, всявал е ужас в редиците им. И е взимал като законна плячка техните оръжия, за да ги използва за честта и славата на България. Да държиш в ръката си подобно оръжие е особено чувство. Чувство на преклонение пред мъжете, дали живота си за родината; на огорчение от всички удари на съдбата, смазали националния идеал; и на увереност, че това историческо наследство трябва да бъде запазено за поколенията. Защото националният идеал преди 100 години е бил на върха на щика, но днес е време да го намерим в съвременния му вид.
Георги