Една от онези книги, за които всички говорят…
Една от онези книги, които оставят драскотина в сърцето дълго след последната прочетена страница. И които ти се иска никога да не забравиш.
Сигурно съм последният книжен блогър, който публикува ревю за книгата на Бакман. И друг път ми се е случвало съзнателно да изчакам целият шум около някое популярно заглавие да утихне, преди да посегна към него. В крайна сметка любопитството надделява и нерядко се оказва, че шумът е бил основателен, че книгата действително е явление, че четенето й не просто си е заслужавало, а е било наложително (да се пита човек тогава за какво е целият този инат!).
Е, така стана и тук. „Човек на име Уве“ не само че надмина очакванията ми, но успя да ме разтърси из основи, да ме трогне и да ме накара дълго след последната страница да размишлявам над живота, над неговата тленност и моментите, които си заслужават.
Уве е от онези „чешити“, които могат да вгорчат живота на всеки съсед, имащ неблагоразумието да застане на пътя му или да направи дори най-малкото отклонение от „правилата“. Ред и дисциплина са железните принципи, които определят ежедневието му, а постоянството и стриктното придържане към установените порядки са неговата втора природа. Вероятно бихте го нарекли недружелюбен, социопат, дразнещ и агресивен. И не бихте били далеч от истината, макар не цялата истина. Защото когато едно младо семейство се нанася в съседната на Уве къща и случайно колата им смазва пощенската му кутия, нещата са на път да се променят. Вечно сърдитото „старче“, което методично и съвсем организирано се опитва да сложи край на живота си, ще се сблъска със сериозна пречка в лицето на бременната нова съседка, нейния непохватен съпруг и един служител на социалното, който влиза в квартала с колата си, макар изрично да има [поставен от Уве] надпис, че в квартала не са позволени автомобили!
Това, а и много други обстоятелства, са все задачи, които, макар и с досада, Уве трябва да свърши. И всичко се случва по един твърде комичен начин, което кара много читатели да изпадат в погрешното впечатление, че книгата е … смешна. ВНИМАНИЕ! Книгата НЕ Е смешна. Да, може да се забавлявате с невероятния непукизъм на Уве (за такива като него в Северозапада е измислена думата „катѝл“), може да се подхилвате на забавните моменти, но колкото повече четете, толкова повече ще навлизате в сърцевината на романа и там, повярвайте ми, ви чакат сълзи. Книгата е безкрайно трогателна! Самият аз, славещ се с подозрителност към всяка проява на чувства, четях бавно и на малки глътки и всяка вечер затварях книгата с натежало сърце. Към края вече бях смазан от историята на Уве; ядосан от скандинавската хладнокръвност, с която Бакман представя уж безизразно толкова драматични човешки разломи.
Преди да прочетете последните 100-ина страници, уверете се, че любим човек е някъде наоколо и бъдете готови да го/я прегърнете силно. Защото представата ви за живот „тук и сега“ ще се обърне на 180 градуса, ще се замислите за истински ценното на този свят и ще съпреживеете много емоционални моменти с една книга, която буквално въздейства физически. А Уве… е, дай боже у всеки привидно враждебен социопат да дреме по един такъв герой. Светът би бил едно по-добро място!
Георги