Нюанси на човешкото в далечната сибирска степ


Попаднах случайно на тази книга. Подмяташе се из купчина преоценени томчета в популярна софийска книжарница. Впечатли ме екзотиката на резюмето - Далечната сибирска степ, войната в Европа тъкмо е свършила, а невръстни руски хлапета възмъжават сред гамени, пияни мужици, груби жени, войници и японски военнопленници.

Зачетох се в „Степни богове“ на Андрей Геласимов и с учудване установих колко бързо прелиствам страниците, колко леко се нося по повърхността на тази история, как уж невинно авторът ме хваща за ръка, завличайки ме все по-навътре в безкрайната руска степ. А там - моментни снимки на следвоенната действителност. Въздухът още е лепкав от соковете на победата. Децата са полудиви, оставени почти на произвола на съдбата. Навсякъде виждат фашисти. Гонят фашисти. Ловят Хитлер. Бащите - по фронтовете, майките - търсещи чужди ласки. Хората са като неодялано парче дърво, груби и ръбести, псуващи, биещи се, трудно правещи разлика между добро и зло. Поствоенният съветски бит в тази далекоизточна провинция почти на границата с Китай е като съдран и стъпкан пропаганден плакат.

В Разгуляевка жените винаги са се били с мъжете си. Никоя не искаше да търпи мъжките юмруци (…). Когато започна войната, взеха мъжете на фронта и дворовете утихнаха. Вече никой не изхвърчаваше от къщи само по бельо, не се дереше по нощите като заклан и не се криеше из оборите (…). Животът замря. Но само докато старците и бабичките не се сетиха, че също са „мъж и жена“ и че законите на любовта важат за всички.

На този фон Геласимов ни среща с кратък моментен откъс от житейските пътища на един японски военнопленник и няколко невръстни хлапета. Петка е див любопитко, който често яде бой от по-големите хлапета. Валерка е болнаво дете, вечно омазано с кръв. Кръвта му тече от носа почти постоянно. Разправят, че е от времето, когато майка му работила в мината наблизо. Почти до раждането, с огромен корем, тя била там, при работниците, в задушливата атмосфера на рудника. Все още никой няма сетива да осъзнае предсказаното от племето буряти - хората, първи усетили, че в урановата мина има нещо лошо, което разболява хората и ги кара да измират.

Ще го разбере пръв един „япончук“ - Хиротаро, японски военнопленник, посветил ежедневието си на записки за своята семейна история, които да съхрани и да предаде на своя син… някой ден. Този така добър, така състрадателен японец, който може да излекува всяка рана с подходящите треви, е от Нагасаки… Наближава август, 1945.

Покъртителна книга, която бавно завърта неумолимия водовъртеж на безрадостни съдби в една толкова истинска, толкова осезаемо задушна, лепкава и скръбна история, силно напомняща за Йовков, този майстор на човешката душевност. Дълго можеш да се взираш в нищото след последната страница, а звуците на полюшваща се трева в изгорялата съветска степ и гледките на шамански ритуали в пустощта да отекват в съзнанието ти.

Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: