Обичам хубавите истории. Обичам интелигентния хумор и насладата, която дава досегът с него. Обичам и книгите, които - като затвориш последната страница - удряш по масата и си казваш: „Така се прави!“. Ако и вие имате нужда от нещо такова; ако вече сте прочели „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и избяга“ и ви се иска още от същото, значи е време да посегнете към втората книга на Юнас Юнасон.
„Неграмотното момиче, което можеше да смята“ е достоен наследник на успешния дебют на шведа. Има дори известни подобрения, което прави романа наистина приятно четиво. Действието този път започва в бедняшки квартал на Йоханесбург в Южна Африка, където едно неграмотно момиче успява да преобърне съдбата си и вместо да потъне в миазмите на гетото, чистейки тоалетни до края на живота си, заформя изключително живописна „кариера“. Тя ще я отведе до тайна база на военните в ЮАР, където разработват ядрено оръжие, а по случайност една излишна атомна бомба ще смени собственика си и ще се озове в далечна Швеция, докато агенти на МОСАД отчаяно се опитват да се доберат до нея. В цялата история са замесени и две китайски момичета, специализирани в производството на древни глинени гъски; двама братя с еднакви имена, единият от който не съществува (поне за закона); претенциозна родственица на маршал Манерхайм, вечно недоволно момиче, търсещо своята революция, както и цял куп други по-малко значими, но не по-малко интересни герои, описани с изключителното чувство за хумор на Юнасон.
Изграждайки историята си с любопитна смесица от историческа и хронологична достоверност и абсолютни измислици, Юнасон постига и друг ефект, освен да разсмее и да вдигне ендорфина в кръвта. Съзнателно или не, авторът прави изключително интелигентна реклама на своята Швеция, увеличавайки знанията на случайния читател за тази иначе изолирана и не много претенциозна държава. „Неграмотното момиче…“ е истински витамин за общата култура, изобилстваща от любопитни факти, значими личности или споменаване уж мимоходом на важни световни събития. Всичко това, поднесено с чудесен хумор, разбира се.
Финалът, както може да се очаква, е достатъчно щедър и допринасящ за запазване на хубавото настроение дълго след затваряне на последната страница. С нетърпение ще чакам следващия удар на Юнасон, защото рецептата му за хумор определено е отлична!
Георги