Към личността на проф. Александър Цанков още от 90-те години на ХХ век има учудващо силен интерес, който логично намира проявление в издаваните книги от и за него. През 1998 г. излизат спомените му, озаглавени „България в бурно време“, а четири години по-късно и още една книга - „Моето време. Мемоари“. Миналото лято новопоявилото се издателство „Еделвайс“ пък публикува политико-икономическите му размишления под заглавие „Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и националсоциализъм“, отпечатани за пръв път през 1942 г. На този фон в началото на тази година изд. „Хермес“ пуснаха на пазара книгата на Недю Недев, озаглавена просто „Александър Цанков“. Преди доста време прочетох първите мемоари на Цанков и, признавам си, историческите ми познания тогава не стигаха, за да осмисля напълно прочетеното. А и там естествено липсваше информация за най-интересните моменти - правителството в изгнание и живота му в Аржентина. Ето защо посегнах към книгата на Недю Недев с интерес и желание да попълня тези бели петна.
Прочетеното ме остави със смесени чувства най-вече поради неопределения формат на книгата и твърде еклектичния стил на автора й. Не бих казал, че това е подробна биография на „кървавия професор“, а по-скоро сборник с историко-аналитични текстове за най-ключовите моменти от житейския път на Цанков, обединени под формата на книга. При това със сериозни липси откъм „бекграунд“, спазване на хронология, даване на допълнителна информация за лица и събития. Септемврийското въстание, чието потушаване е „венецът“ в „творчеството“ на професора, например, въобще не е отразено - единствено последствията от него. Затова пък изобилства от не толкова значителни случки и моменти, които звучат по-скоро вестникарски, отколкото като сериозно историческо изследване. За капак ни в клин, ни в ръкав са вкарани две пространни глави, посветени на Съюза на българските легиони и организацията Ратник, чиято единствена връзка с Александър Цанков е, че заедно съставляват най-открояващите се елементи на крайнодясната прогерманска опозиция.
И все пак, като изключим гореизложените обструкции, книгата действително ми позволи да попълня доста бели петна по отношение на крайно противоречивата фигура на Александър Цанков. Недю Недев изгражда образа на един решителен, фанатичен националист, преследващ неуморно амбициите си за власт на всяка цена; всеотдаен немски възпитаник и германофил, твърдо убеден привърженик на националсоциализма и апологет на хитлеристка Германия. Любопитно е да се проследят всичките му опити да се добере до властта в различни периоди през първата половина на ХХ век. Ако в България се бе установил фашистки режим и условия за „инсталиране“ на някакъв „фюрер“, той несъмнено би се казвал Александър Цанков. Идейно и идеологически припознаващ се в примера на Хитлер, той има и голяма обществена подкрепа в определени моменти, а целта му е да поведе България по пътя, очертан от германския вожд. Само че това не се случва. И причината е цар Борис III, който много прозорливо предугажда намеренията на професора и парира всичките му опити да поеме съдбата на България в свои ръце. Както впрочем неутрализира и останалите проявления на крайнодесните екстремистки елементи като ратниците и легионерите.
Интересни са страниците, посветени на задграничното правителство, което Цанков оглавява с помощта на германците във Виена. Непознати за мен детайли описва Недю Недев и в разказите си за формирането на българска войскова част в рамките на SS, както и доста нелеп инцидент, при който българи разстрелват българи във финалните дни на войната на стотици километри от родните граници.
Като цяло обаче книгата оставя впечатление за набързо събран и подвързан сборник, позоваващ се на десетки източници - изследвания, статии, очерци и монографии, разнообразявани не на място от свободни коментари на самия автор; и кратки анализи на епохата, гарнирани с прекалено много оценъчност, минаваща границите на историческата безпристрастност. Не знам дали същият стил на Недю Недев ме очаква в друга негова книга - „Цар Борис III. Дворецът и тайният кабинет“, която от дълго време чака своя ред в библиотеката ми. Но прочетеното тук определено обогати представата ми за невероятния държавнически талант на Кобурга и начините, по който успява да направлява кораба на страната в най-опасните води. Колкото до Александър Цанков и знаковите фигури на крайно дясното през 40-те години на ХХ век - Недю Недев дава достатъчно сведения за многото нюанси на фашизма, преливащи в обществения и политически живот на страната, но така и не превърнали се в държавна политика.
Георги