Понякога попадам на книги, в центъра на които е войната, но не в целия си ужасяващ и смразяващ кръвта вид, а някак по-омекотено. Или на книги, в които войната е разказана с лични истории, показващи индивидуални емоции, разломи, чувства и преживявания и те не на всяка цена са свързани с ужаса на бойното поле. Дори с фронта не са свързани – защото войната е война не само на предните линии, но и в тила, в далечните градове, в уж спокойните и закътани градове и селца, които не вярват, че някога ще усетят горещия й дъх.
Ето такава книга е „Светлината, която не виждаме“. Трогателна, емоционална история, която ще ви преведе с разтуптяно сърце през годините на Втората световна война, но ще ви спести месомелачката. Достатъчни са съдбите на няколко герои от двете враждуващи страни, за да погледнете в очите едно от многото лица на войната. И да видите не само сътресенията, но и моментите на човечност, които успяват да пробият – макар и трудно – през сивите пластове на страха и омразата.
Започнах книгата малко трудно, в интерес на истината. Доста накъсани моменти, следващи бързо един след друг, постоянно превключване между епизоди с различни герои, а за капак и „избързване“ в сюжета, загатващо донякъде за логичната развръзка (без напълно да повдига завесата, разбира се). Почти бях готов да заклеймя хвалебствията от задната корица, когато сюжетните линии започнаха да се навързват и неусетно ме впримчиха в напрегнато очакване.
Едно сламенорусо момче от въгледобивните краища на Германия на име Вернер от малък открива магията на техниката и се влюбва в радиото. Съдбата му на сирак, осъден на доживотен труд в мините след навършване на пълнолетие ще се промени, когато е приет в школа за млади надежди на националсоциалистическа Германия. Отвъд границата, във Франция, дъщерята на един музеен работник ще изгуби зрението си още на 6-7 годишна възраст. Тя ще се приучава стъпка по стъпка към новия си живот с помощта на любящия си баща, който построява за нея дървен макет на собствения й квартал (макетът има ключова роля, не го споменавам току-така).
По много особен начин Антъни Доер разказва за ежедневието на двамата. Читателят почти успява да се пренесе в незрящия свят на Мари-Лор с изброяването на стъпките, необходими да се стигне до магазина, с миризмите и звуците, които усеща; с представите й, напрегнатото очакване, страха от неизвестното. Или Вернер с неговото плахо пристъпване в един свят, към който чистата и неопетнена душа на младежа просто не принадлежи.
Впечатли ме голямото разнообразие от типажи, на които е отделено внимание в книгата. Тук са обикновените жители на окупирана Франция със своите страхове от немците, но и респект към силата им; тук са закаляваните в железните клещи на Райха невръстни германчета, които Хитлер не се поколебава да хвърли в човешката месомелачка. Има ги и заговорниците от Съпротивата, и фанатичните нацисти; има ги – което обра адмирациите ми – онези рядко споменавани където и да било ветерани от Първата световна война, които успяват да съхранят живота и телата си, но се връщат от окопите сринати и увредени психически и емоционално. Прачичото на Мари-Лор – Етиен, барикадирал се в къщата си от тридесет години, се превърна в любимия ми герой.
„Светлината, която не виждаме“ определено е майсторски изграден роман, който има всички черти на бестселър. Липсва й дълбочина и лично мен не успя да ме разтърси емоционално, но ме държа в напрежение през повечето време, чак до самия край. Като усещане книгата напомня доста на „Крадецът на книги“ и със сигурност има потенциала да постигне нейния успех. Да не говорим, че си плаче за филмиране, което, мисля, няма да закъснее. Във всеки случай, още едно заглавие, което не бива да пропускаме, ако искаме да осмислим Втората световна война и да отдадем почит на всички онези, които я преживяха по свой начин.
Георги
Библиотеката 