Попаднах на фототипно издание на „Моторни песни“ - eдинствената стихосбирка, издадена приживе от Никола Вапцаров. Не мога да опиша какво означава това за човек като мен - с болезнена привързаност към красивите книжни тела, с предпочитания към старите издания и с истински култ към поета Вапцаров.
Занесох си я вкъщи с голямо вълнение и я прочетох веднага. Издателите са се справили отлично. Хартията е жълта, матова и единственото, което липсва в усещането за оригиналност, е миризмата на стара книга. Но без съмнение това е най-доброто и най-близкото до автентичната стихосбирка, от чиито 1500 броя едва ли може да се намери в антикварните книжарници дори и една на свободна продажба.
„Моторни песни“. Този непоправим, непоправим оптимист. Тази неразрушима вяра в утрешния, по-добър ден. Вяра, изпълваща всяка частичка от поета - на практика вяра, равнозначна на самия него. Без нея, както сам казва:
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
И това силно желание за живот. Този стихиен копнеж по пролетта - почти като бълнуване, като сън, като нещо, което ще връхлети, ще помете старото, мръсното, лошото и ще инсталира на негово място нов живот, по-хубав, по-мъдър. Химни на оптимизма са тези стихове.
Вижте „Пролет в завода“. А? „И изведнъж запя една машина…“ Стиймпънк от 1939-а. Не ме нападайте за това сравнение! Чел съм Вапцаров с много очи - с очите на ученик, които се насълзяваха, защото на всеки стих си го представяха вързан в гарнизонното стрелбище; с очите на идеалист и мечтател; с очите на скептик и неверник… В класните стаи сега го четат очи, привикнали на смартфон дисплеи, e-ink и тъч скрийни, augmented reality и 3D очила. А нали и те трябва да усетят, да разберат, да осмислят красотата на този стих. „И изведнъж запя една машина…„. Представяте ли си го?
Връщам се на жълтите страници и виждам невероятни парадокси. Как е възможно това да е животът - „озъбено, свирепо куче“, „навъсен, мръсен, зъл живот“ и той да го обича толкова, толкова много? Питам се. И в следващия миг чета „как вярвам аз и колко днес съм бодър“. Отговорът идва веднага, като по поръчка:
Това е новото, което ме възспира
да не пробия
своя
слепоочник.
Ето го Човекът. Човекът, който е открил смисъла на своя живот и вече вярва, бори се и е сигурен, че ще победи. Толкова сигурен… Толкова трагично, фаталистично сигурен, че пише „с главите си ще счупим ледовете“. И сам чупи тези ледове със собствената си глава…
Тук са и „Песни за родината“. Чета ги и не вярвам, че такава силна, директна социална критика, този призив към борба е публикувана във време, в което половин Европа е лумнала във война. И все пак свободата на словото съвсем не е била пълна - много от стиховете са орязани, липсват думи и строфи. „Над Беласица телени мрежи“ не съществува в това издание; „в боя ни за хляб и свобода“ в „Огняроинтелигентска“ също. На места има дописвани думи с молив или химикал - може би от самия поет. Запечатани от фототипното издание като насекомо в кехлибар.
Вапцаров е между страниците на това мъничко книжле, от корицата на което комини бълват отровен черен дим. Тези комини вече са замлъкнали. Наследили са ги други, яки, от бетон, строени от бригадири в сини куртки. Те също са замлъкнали, а много от тях са изравнени със земята. И в дигиталната епоха, която е дошла върху пластовете бетон, сгур и надежди, сред все по-малкото тетрадки и все повечето таблети и смартфони, Вапцаров пак е тук. Той пак е тук. Машината пее. Полифонично, стерео звук, който се регулира само с леко приплъзване по гладкия дисплей. Надявам се и вярата в живота и в утрешния ден - неговата вяра, също да е тук. Защото машините може и да са различни, но вярата е двигателят зад всичко - и тогава, и днес.
Георги Грънчаров
Дори не ревнувам, че някой се е докоснал до „моя“ Вапцаров! Направил си го с толкова любов…