Случва се понякога и романтичният човек да бъде потресен от романтиката в някоя книга. Изненадата идва не толкова от страстните обяснения в любов и бързо пламналата връзка, описани на листа хартия, колкото от факта, че всичко е истина; че се е случило и продължава да се случва на хората, за които до преди малко си чел в книгата. В неделната вечер, когато много от вас са се прибрали от романтични уикенди с половинките си и си мислят, че са на Седмото небе от щастие, ще приложа една терапия в седем стъпки, така че да ви сваля бързо обратно на земята: облак по облак – докато разлистим заедно историята на Саманта и Жан-Люк в „Седем писма от Париж„. Но защо?
Защото историята е като на филм, само където е наистина. Защото Жан-Люк е страстен французин, който изгаря от желание по една жена до степен, която граничи с лудостта. На мен лично подобни вълни от емоционални изблици биха подействали с обратната на магнитната сила, но за Саманта Веран, която току-що е решила да прекрати брака си и да започне живота си отначало, това е точната доза щастие и лудост, от която има нужда, за да се спаси. В книгата си тя описва завръщането към писмата на Жан-Люк, които преседяват 20 години в контейнер за документи в гардероба, като чиста случайност, като импулс да ги разлисти отново. След това също толкова случайно решава да направи блог, в който със седем поста да се извини на своя обожател за липсата на отговор толкова дълго време, а когато му праща и писмо (този път по съвременния начин – с електронна поща), искрата между тях най-сетне пламва и се разгаря до такава степен, че причинява истински пожари в сърцето и на двамата. Не знам дали съм го споменавала преди, но нека споделя и сега: нищо случайно няма на този свят.
Това, което се случва обаче след тези първи плахи стъпки в света на миналото, надминава очакванията и на самата Саманта. Още преди да е имала възможността да осмисли сериозно в какво приключение се е впуснала и дали си няма взимане-даване със словоохотлив френски психопат, тя вече се намира в самолета за Париж и лети към загадъчното си бъдеще (и минало). За нейно (а и наше) щастие, човекът се оказва съвсем нормален и в крайна сметка книгата си остава романтична до самия край, без никакви криминални намеци. Наистина ми е трудно да повярвам на тази неугаснала любов, особено когато тя се е зародила само след ден и половина, преминал в разходки и няколко интимни мига, но е факт, че към днешна дата двамата са все още щастливо женени и отглеждат децата на Жан-Люк в любов и разбирателство. Саманта пък споделя още от невероятните си истории в своя блог, като ги разнообразява с рецепти от френската кухня. Идилия по френско-американски!
Мисля си, че да бъдеш обичан като по роман и толкова обсебващо може да бъде леко плашещо, но вече разбирам в по-голяма степен стереотипа за френския любовник. На мен през цялото време ми изглеждаше неискрено и преувеличено, но явно изобщо не съм била права. Книгата ме обори, Саманта ми натри носа: явно има хора, които решават, че искат да се оженят за теб, без да са те виждали двайсет години, и изпращат телефонни апарати с колет през океана, като не забравят в кутията да сложат и ароматна лавандула от градината. Преди обаче и вие да си пожелаете такава любов, бъдете уверени, че сте готови за нея. 😉
Девора
Библиотеката 