Срещата с подобен роман не е обичайно явление. Подобно нещо се случва твърде рядко, ако искам да избягам от шаблона „уникално явление“. „Възвишение“ на Милен Русков не е просто роман за Българското възраждане и за знайните и незнайни герои в него. То е нов прочит на историята, опитващ се да свали занемелите портрети от стените и да надзърне дълбоко в човешките им първообрази, които почти сме изгубили във времето.
Отне ми дълго време да събера мислите си след последната прочетена страница и да опиша впечатленията си. Прочетените до момента мнения за книгата неминуемо се въртят около високата скала на одобрителни възклицания. А не ми се иска да се включвам в общия хор, не ми се иска да повтарям като мантра колко великолепен роман е „Възвишение“. Признавайки с ръка на сърцето този факт, разсъждавам по-скоро за подбудите на писателя, за неговото послание, за онова, което остава между редовете на иначе блестящия текст, написан в толкова очарователен възрожденски стил ( на който, впрочем, бързо се свиква и книгата не затруднява с тази си особеност).
Първото нещо, което ме хвърли в размисъл, бе присъствието на Левски в романа. Да напишеш книга, в която да се говори за Апостола, и той да не е главен, дори второстепенен, а направо епизодичен, прелитащ през страниците като сянка герой, е жесток удар срещу олтара на българската героика. Защо Левски е споменат така бегло? Дали защото идеята не е по-скоро да се покаже с какво си е имал работа Апостола, коя е глината в ръцете му, аморфната маса, наречена народ… „Народ“ - дори това понятие авторът поставя под съмнение от своите герои.
„Възвишение“ е в много по-голяма степен роман за Димитър Общи, друг крайно нестандартен подход. Да пишеш за този толкова неглижиран, но така ключов участник в освободителната борба на българите през ХIХ век полугерой, полуразбойник, е също удар срещу канона. Да не забравяме, че именно Димитър Общи и неговата авантюра в Арабаконашкия проход стават причина за разплитане на цялата революционна организация от турските власти и в крайна сметка за залавянето на Левски. Общи е тоталният контрапункт на Апостола и е безкрайно интересно да се проследи противопоставянето му като характер и светоглед на републиканския, демократичен подход, възприет от Левски.
Но преди всичко, „Възвишение“ е роман за българския народ. Прецизна, пълнокръвна и жестоко разбиваща стереотипите картина на онзи българин от средата на XIX век, когото са се заели да „събудят“ всички тези възрожденци, дето сме закачили по кабинети и класни стаи днес. Този българин е яростен защитник на статуквото, ако личното му пространство включва добре гледано стопанство и възможност за търговийка. Обратно, когато го стегнат опинците, предпочита да хване гората, маскирайки полуразбойническите си похождения с твърде неясната идея за „револуцията“. Този българин е способен и на предателства, и на някоя друга нечестност; не обича много онези, които се отличават, дори ги пропъжда нерядко. И това е българинът, когото Левски трябва да накара да извоюва сам свободата си? Ами че „Възвишение“ е роман за невероятно имагинерната, висока и възвишена цел на революционната борба и за твърде еклектичния народ, който трябва да извърши тази борба.
„Само с бой и сила доброто ще возтържествува. С бяла кърпа няма да стане. И с лъжа също няма да стане. А че с добро ще стане - туй няма какво да говорим, туй е смешно да ся мисли даже. Само с бой и сила. Туй именно значи револуциа. Затуй револуционер ставаш - кога в туй вярваш“.
Да, „Възвишение“ е роман и за много други неща. Посланията му звучат като звук от скъсването на портретите от класните стаи и читалищата. Защото героите, които сме идеализирали, в действителност са били хора от плът и кръв, с човешки слабости, с живописен език, своенравни и недотам тактични. Защото „револуцията“ се е вършила и от други, не дотам именити българи, всеки със свое разбиране за ценностите, проповядвани от апостолите.
Мисля, че такава книга не се е появявала от „Записките“ на Захарий Стоянов насам.
Публикувано от Георги
Библиотеката 
