Симеон II - една необикновена съдба


„Прозорците ми гледат към парка, в който растат величествени дървета, засадени от дядо ми в началото на ХХ век: един гигантски явор, четиридесетметрови борове, елхи сорт „Дъглас“, една секвоя уелингтония, букове и липи. Пуша пурети и ги гледам. Сезоните се сменят пред очите ми, все същата природна красота, която ме очарова всеки ден“.

У нас има само един човек, който може да напише тези думи и - написани от него - да звучат като затварянето на цикъл, обхващащ най-бурните разломи на отминалия век. Цар, изгнаник, бизнесмен, роднина на всички европейски монарси, лидер на партия, министър-председател. Биографията му няма как да има по-подходящо име - „Една необикновена съдба“. Мемоарите на Симеон Втори, писани и издадени на френски език, вече са с българско издание, благодарение на „Сиела“.

Имах възможността да присъствам на премиерата на книгата в София. Залата се пръскаше по шевовете от гости, сред които много бивши и настоящи политици. И все пак множеството бе само бледо ехо на онова триумфално посрещане през 1996 г., когато Симеон стъпва на българска земя за първи път след половинвековно изгнаничество. Близо 20 години по-късно цикълът наистина се е затворил - преминал през месомелачката на българския политически живот, днес Симеон Втори отново е „добрият цар“, встрани от шума на държавните дела. Радвам се, че мемоарите му вече са факт след всичко, изписано по негов адрес. Именно заради това „всичко“ може да си помислим, че те ще са опит за реванш, за разчистване на сметки или пък трибуна за квалификации. Нищо подобно. Книгата носи изцяло царския почерк на автора си и е забележително балансирана, изискана и умерена; с осезаемо оттласкване от баналностите и дребнотемието и едно особено усещане за историзъм. Както подобава на монарх.

„Една необикновена съдба“ започва с онзи ключов майски ден на 1996 г. Голямото завръщане на царя след десетилетия в изгнаничество. Описва този бурен ден с много подробности и вълнение, което е разбираемо - по-нататък ще сподели, че дълго време се е съмнявал, че това някога ще се случи; че ще рухне Съветският съюз; че ще стане възможно неговото завръщане.

Доста страници посвещава на дядо си Фердинанд и особено на баща си, Н. В. цар Борис Трети. Разказва моменти от историята, които познаваме добре, но книгата е предназначена и за чуждестранна публика и тези подробности са необходими. Всъщност голяма част от автобиографията е история на династията на Кобургите и на Третото българско царство. Особено въздействащи са моментите, в които засяга смъртта на баща си, комунистическия преврат и последвалото изселване от България. Малки детайли, разказани от главно действащо лице, звучат наистина като среща с историята. За първи път например чух, че машинистът, управлявал влака с царското семейство на тръгване от България, спира на границата и отказва да продължи, защото не иска той да е човекът, извел царя от родината му.

Разказите, които Симеон Втори споделя за своята младост, са доста интересни, дори екзотични. Всички тези срещи с кралски величия и държавници, на които е отделено значително място в книгата, на моменти идват твърде много , но в същото време са любопитни. Особен интерес предизвика у мен споделеното за Франко. За повечето от държавните мъже, с които е имал близки отношения, царят дава своята оценка.

Това впрочем важи и за много от личностите, с които се среща у нас и с които работи в последствие. И тук прави впечатление умереното отношение към всеки от тях - никъде в текста няма да срещнете негативни квалификации или пренебрежение. Дори Ахмед Доган е „невероятен човек“. Тази помирителна и неконфликтна позиция на Симеон вероятно не се харесва на някои, но отново стигаме до разбирането за историзъм, а както казах, то доминира в цялата книга.

Разбира се, политическата кариера на царя заема централно място в мемоарите. Ключовите моменти, сред които прословутото обещание за „800-те дни“, репликата за „смяната на чипа“, влизането на България в НАТО и ЕС - всичко това получава своя коментар от автора, заедно с много позабравени имена и събития. Болната тема с имотите и делата по тях е оставена почти за финал, но и тя не е подмината. Впечатли ме разсъждението на Симеон за това дали е възможно да се изгради демокрация без демократи и сякаш този въпрос продължава да е все така актуален.

А що се отнася до цитата в началото на публикацията - не го търсете в предисловието или в първите страници на книгата. Ще ги откриете в самия й край - там, след всички поврати, трагедии, нови начала, надежди и решения, звучат точно на място. Царят в своя дворец, 70 години по-късно. Една необикновена история.

Георги Грънчаров

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: