Още с първите една-две страници разбираш, че пред теб е едно от онези налудничаво разкошни скандинавски творения, които могат да бъдат създадени само на север. Не е само корицата, която е очарователна. Нито обещаващото заглавие. Просто… какво друго да очакваш от автор, роден на камион из пътищата на Лапландия, докато семейството му бяга от германците през войната, освен естествена, неподправена необикновеност!
„Мелничарят, който виеше срещу луната“ на Арто Паасилина е едно малко бижу. Книга, която поразява преди всичко с невероятно обикновения, лишен от превземки стил на автора. Четеш и оставаш с впечатлението, че ако този човек продължава да пише така, би могъл да продължиш да прелистваш до безпаметност, ако ще просто да описва ежедневието си в детайли. Е, добре де… има и друго. Макар стилът да е безкрайно обикновен, историята започва с идването в селото на един крайно необикновен мъж, който купува старата мелница край реката и се заема да я възстанови. На пръв поглед мъжът не е толкова странен, дори напротив - работлив е, сръчен и усърден, удава му се дърводелството. С тази малка разлика, че когато е развълнуван, започва да вие. А ако е в настроение, имитира поведението на диви животни, пък и някоя друга дивотия може да измисли.
Tези особености бързо ще го превърнат в недолюбвана от съселяните си фигура поради простичкия факт, че хората са традиционно враждебни към различните. Или както самият мелничар отбелязва - ако имаш болки в гърдите, ще те обсипят със съчуствия,обаче ако виеш, изведнъж те намразват.
Предстоят много премеждия, през които ще се наложи да премине нашият особняк. В оспорвана игра на котка и мишка мелничарят ще бъде преследван, ще намери интересен приятел, ще открие любовта, ще си направи пощенска кутия в гората и дори ще успее да се образова. Последното ще го доведе до размисли като тази:
„Започна да съжалява, че като млад не се бе захванал да учи търговия. Ученето му се удаваше удивително лесно и би му донесло голяма полза в живота. Едно е някой богат предприемач да вземе да вие, друго е, когато го прави беден мелничар“.
Финалът е малко разочароващ, прекрачвайки в полето на фолклорно-митологичното, но това не е достатъчно да развали удоволствието от книгата. Все пак в родината на „Калевала“ подобни пристъпвания на границата между жанровете са напълно в реда на нещата. Свежият хумор и иронията на „Мелничарят, който виеше срещу луната“ ще допаднат на всеки, който има усет за необичайното.
Публикувано от Георги