Величието на шопа в „Един от Първа дивизия“


100-годишнината от началото на Голямата война става повод за хора от всички краища на света да си припомнят онези печални, идеалистични (поне в началото), героични и твърде кървави моменти, с които в действителност започва ХХ век. От прашни тавани, от забравени ракли изникват пожълтели снимки на напети мъже в униформи; историци напомнят за едно или друго значимо сражение; официални лица държат речи пред мемориали на загиналите в Първата световна война. Естествено е и в България да се замислим за този твърде непознат от съвременниците исторически период. Уви, с ветерани не можем да говорим - последните свидетели на онези години отдавна са си отишли. Официалните лица също не са се активизирали, очевидно заети с други дела. За сметка на това наблюдаваме интересни граждански действия, които будят възхищение. В София например инициативна група повдигна въпроса за възстановяването на паметника на загиналите от Първи и Шести пехотни софийски полкове, взривен от социалистическата власт заради издигането на монумента 1300 години България пред НДК. Подобни любопитни примери, както и наближаващата през 2015 100-годишнина от включването на страната в Голямата война, разпалват любопитството ни да научим повече, да си припомним забравени подвизи, да съпреживеем триумфа и трагедията, очертали посоката на развитие на България след войната с всичките й последствия.

Първата книга, към която посегнах отново, е свързана именно с бойния път на Софийската дивизия. Спомените на Георги Ст. Георгиев, лаконично озаглавени „Един от първа дивизия“ е може би най-яркото мемоарно свидетелство на участник в Голямата война, достигнало до наши дни. Поел като офицер към бойните полета още в началото на войната, Георгиев е ранен тежко на Северния фронт и оцелява по щастлива случайност. Възстановява се бързо и отново се завръща, за да измине заедно със своя полк целия победен марш на българската войска през Румъния, позиционната война в Македония и покрусата от капитулацията, дошла като гръм от ясно небе за непобедения български войник; заложничество в ръцете на Съюзниците и бягство към родината.

„Един от първа дивизия“ е изповед на офицер, безкрайно горд от честта да служи под знамената на своята войскова част. Изповед на офицер, изпълнена с толкова обич, привързаност и признателност както към редовия войник, така и към ръководния състав; и най-вече към простия, обикновен шоп, излязъл от софийските села с „манлихера“ в ръка и марширувал като победител в румънската столица под звуците на духова музика. „Един от първа дивизия“, какво заглавие само! Толкова различно от съвременните мемоари, които звучат самовлюбено идентично: „Моят живот„, „Моят път...“, „Моята история“ и прочее изтъквания на Аз-а. Георгиев нарича себе си просто един от славната Първа дивизия! Желязната дивизия!

Ще поместя тук само няколко цитата, които ми направиха силно впечатление с примерите за силния характер на нашите предци, за чувството им за хумор, за онзи твърдоглав непукизъм, който ги прави истински воини:

„Роден за войник, българската военна форма изля от шопа като от бронз великолепен образ. Шоп и Първа дивизия станаха равнозначещи. Като боец шопът живееше с войната и със стремежа за крайната победа.
Всред боевете в Румъния един от най-скромните войници от нашия полк бе запитан шеговито от офицер:
- За какво живееш бе, момче?
- Сакам да видим какво че стане!“

-------

„Здравото национално чувство ръководеше шопа към правилни размишления и правилни решения. Пред Комана Букурещ офицери оъ първи полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението - дали нашите ще се бият - един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

- Я - обаждат се неколцина, - оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?“

-------

„При превземането на Лясковец щоп от нашия полк, редник Петър Васев, се вмъква в една от първите къщи, задига буркан със сладко и настига другарите си. Петър е напред. Наблизо е взводният му командир. Един залутан сръбски снаряд се пръска в една градина, до самата ограда, край улицата и засипва Петър. „Завидоа ми - извиква смеещ се той, като става, - утиде сладкото, господин подпоручик!“

Великолепна книга, с много живописен, на места поетичен стил, издаващ характер, който трудно можем да намерим вече по нашите земи, „Един от първа…“ е оцелелият паметник на Желязната дивизия. Онзи, който така и не успяха да съборят. Паметник, пред който трябва да сведем глава, докато четем за славния път на шопите по бойните полета на Първата световна война. Лично за мен препрочитането й беше емоционален момент, защото в Желязната дивизия воюват, освен шопи, и орханийци от моя роден град. Няма как да не почувстваш кръвта на дедите във вените си, няма как да останеш равнодушен към съдбата на българския войник, няма как да не изпиташ и гордост, и тъга. Намерете тази книга! Прочетете я! А наближаващата 100-годишнина е добър повод някое издателство да я преиздаде. Би му направило чест.

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: