Радослав Парушев „отвътре“

Често давам втори шанс на български автори, които веднъж вече са създали у мен усещане за неубедителност. При това със смесен резултат. Дадох втори шанс на Калин Терзийски (че дори и трети) и приключих с него завинаги. Но пък посегнах отново към Васил Георгиев и прочетох един от най-добрите български романи, на които съм попадал в последно време („Апарат“, изд. Сиела, 2013). Вторият шанс за Радослав Парушев обаче дори не знам в коя графа да го зачисля… След WTF разказите му в сборника „Никоганебъдинещастен“, романът „Отвътре“ ме остави с разнообразни чувства… някои от които крайно болезнени.

Всичко започва в един не толкова хубав ноемврийски ден, когато главният герой на име Иван-Александър бива закопчан от полицаи, докато се снима като статист в някаква безумна кинопродукция на тема „холокост“. Закопчан е, защото е сбъркан с някой друг, но дори когато разбират грешката си, полицаите нямат намерение да го оставят да се измъкне току-така. Набързо е осъден за притежание на пиратски софтуер и поема по очаквания път към човешкото страдание в затвора. Докато се случва всичко това, читателят получава силно иронична доза описание на нелепия български шоубизнес, а някъде в Близкия Изток започва да ескалира Третата световна война. Дотук добре, бих казал – съвсем добре. Парушев приковава вниманието, прави някои доста добри попадения и въпреки на моменти силно превзетия си стил определено прави сносно впечатление. Проблемите – не само на Иван-Александър, но и на обнадеждения читател – започват в затвора.

Безкрайно дълги и детайлни сцени описват с излишна натуралистичност многобройните изнасилвания, на които е подложен главният герой от обитателите на изправителното заведение.  Толкова детайлни, че в един момент те свива стомахът и неволно настръхваш от ужас. Какво по дяволите стана? От шеговито-нахална сатира романът изведнъж стана садистично порно… Оттук нататък нещата не продължават никак добре, въпреки опитите за вкарване на някакво разнообразие с по-„софт“ елементи.

Парушев е започнал толкова много сюжетни нишки, сякаш се е засилил да напише „Война и мир“ и (явно) без никакво намерение да ги довърши. Така и не става ясно какво постига „Спортният блок“ на изборите, какво се случва с Третата световна война и какво по дяволите прави Осама бин Ладен в София. Въобще какво правят всички тези елементи в един роман от 200 страници, освен да създават излишен полъх на екзотика и претекст за интригуващо резюме на задната корица.

Финалът е също толкова мъглив, колкото може да се очаква. След последната страница остава усещането за пясък между зъбите, за нещо недовършено… Остава асоциация с Иво Сиромахов и донякъде с Ивайло Борисов, но в никакъв случай с Достоевски, Борхес и Еко, както уверено твърди задната корица. А, да, болката в стомаха също остава, както и недоизказаното възклицание „Егати, какво му направиха на тоя Иван-Александър!“.

Накратко, въпреки очевидното умение на Радослав Парушев да създава ефектни словесни попадения, романът издиша доста сериозно. Смях се на доста места (искрено и звънко, признавам) от оригиналния хумор, докато го имаше, но на още повече места ми се искаше да затворя книгата завинаги. Може би следващият път…

Публикувано от Георги