Често давам втори шанс на български автори, които веднъж вече са създали у мен усещане за неубедителност. При това със смесен резултат. Дадох втори шанс на Калин Терзийски (че дори и трети) и приключих с него завинаги. Но пък посегнах отново към Васил Георгиев и прочетох един от най-добрите български романи, на които съм попадал в последно време („Апарат“, изд. Сиела, 2013). Вторият шанс за Радослав Парушев обаче дори не знам в коя графа да го зачисля… След WTF разказите му в сборника „Никоганебъдинещастен“, романът „Отвътре“ ме остави с разнообразни чувства… някои от които крайно болезнени.
Всичко започва в един не толкова хубав ноемврийски ден, когато главният герой на име Иван-Александър бива закопчан от полицаи, докато се снима като статист в някаква безумна кинопродукция на тема „холокост“. Закопчан е, защото е сбъркан с някой друг, но дори когато разбират грешката си, полицаите нямат намерение да го оставят да се измъкне току-така. Набързо е осъден за притежание на пиратски софтуер и поема по очаквания път към човешкото страдание в затвора. Докато се случва всичко това, читателят получава силно иронична доза описание на нелепия български шоубизнес, а някъде в Близкия Изток започва да ескалира Третата световна война. Дотук добре, бих казал – съвсем добре. Парушев приковава вниманието, прави някои доста добри попадения и въпреки на моменти силно превзетия си стил определено прави сносно впечатление. Проблемите – не само на Иван-Александър, но и на обнадеждения читател – започват в затвора.
Безкрайно дълги и детайлни сцени описват с излишна натуралистичност многобройните изнасилвания, на които е подложен главният герой от обитателите на изправителното заведение. Толкова детайлни, че в един момент те свива стомахът и неволно настръхваш от ужас. Какво по дяволите стана? От шеговито-нахална сатира романът изведнъж стана садистично порно… Оттук нататък нещата не продължават никак добре, въпреки опитите за вкарване на някакво разнообразие с по-„софт“ елементи.
Парушев е започнал толкова много сюжетни нишки, сякаш се е засилил да напише „Война и мир“ и (явно) без никакво намерение да ги довърши. Така и не става ясно какво постига „Спортният блок“ на изборите, какво се случва с Третата световна война и какво по дяволите прави Осама бин Ладен в София. Въобще какво правят всички тези елементи в един роман от 200 страници, освен да създават излишен полъх на екзотика и претекст за интригуващо резюме на задната корица.
Финалът е също толкова мъглив, колкото може да се очаква. След последната страница остава усещането за пясък между зъбите, за нещо недовършено… Остава асоциация с Иво Сиромахов и донякъде с Ивайло Борисов, но в никакъв случай с Достоевски, Борхес и Еко, както уверено твърди задната корица. А, да, болката в стомаха също остава, както и недоизказаното възклицание „Егати, какво му направиха на тоя Иван-Александър!“.
Накратко, въпреки очевидното умение на Радослав Парушев да създава ефектни словесни попадения, романът издиша доста сериозно. Смях се на доста места (искрено и звънко, признавам) от оригиналния хумор, докато го имаше, но на още повече места ми се искаше да затворя книгата завинаги. Може би следващият път…
Публикувано от Георги
„какво по дяволите прави Осама бин Ладен в София“ – Как какво? Дошъл е на контролен преглед при д-р Енчев, разбира се :-). Нали благодарение на доктора всички го мислят за мъртъв.
Много точно! Прочети „Project Dostoevski“ – единствената му добра книга.
Хареса ми публикацията! Аз също задължително давам втори шанс на българските автори!
Също отписах Калин Терзийски, така и не разбрах кой и защо толкова го лансира, както и Георги Господинов. Насилих се да харесам романа му на годината(2013) „Физика на тъгата“, но бих я описала точно както е по-горе описанието „Парушев е започнал толкова много сюжетни нишки, сякаш се е засилил да напише „Война и мир“ и (явно) без никакво намерение да ги довърши. Така и не става ясно какво постига „Спортният блок“ на изборите, какво се случва с Третата световна война и какво по дяволите прави Осама бин Ладен в София. Въобще какво правят всички тези елементи в един роман от 200 страници, освен да създават излишен полъх на екзотика и претекст за интригуващо резюме на задната корица.“
Имах усещането, че автора си е водил записки на всички хрумки и мисли, които са били в главата му и е решил да ги нарече „роман“. Разказите му обаче “ И всичко стана луна“ горе долу ги биваше.
Не съм чела Парушев, нито пък Васил Георгиев, но попаднат ли ми, особено втория – ще сверя! Поздрави!