На гости в потайностите на “Куклената къща”

След дълго отсъствие, днес в „Библиотеката“ отново ни е на гости с ревю един от най-интересните „пишещи читатели“ , който имаме честта да посрещаме при нас – Славена Проданова. С уникален почерк и много личен и емоционален стил, Славена ни разказва за „Куклената къща“, сборника с разкази за възрастни на финландската писателка Туве Янсон.

Взимам си назаем любима фраза от монолога на Мая Новоселска в “Едно малко радио”:

 “Ще разкажа за всички места, на които не съм била. На местата, на които не съм била, е по-интересно. колко много пъти не съм била във Финландия (в оригинал – Неапол).”

 Не съм дори приближавала Скандинавите. Но хладният им климат е населил тези разкази. Като в последното изстинало изречение на “Жената цвете” – “и Флора се унасяше върху палтото си, а денят преминаваше в сумрак. Тя се събуждаше и пийваше съвсем малко шампанско, само една чаша, за да може да види и преживее всичко много по-ясно”.

 Темата за Времето барабанѝ по ръба на чашката с кафе, небрежно, уж леко поднесена, ескалира неумолимо, а във финалите горчи като двойна доза неподсладени истини.

 Любими:

“Голямото пътешествие” и неговата неслученост – безпощадна липса на алтернативи. Копнеж в ступор. И диалогът:

–        Роса, не се тревожи толкова. я ела тук, да не си изоставена в гората?

–        да, изоставена съм в гората.

–        а някой ще те намери ли?

–        да, някой ще ме намери.

И онова “изтръгване” от прегръдката като глътка въздух. като освобождение.

 “Уайт лейди” – тук времето е най-плътно и лепкаво, пищи и разсъблича. Уморява до отчаяние.

 Пустеещ ресторант към края на сезона, пристанищна зона, кораби, които отплават бавно, призрачно място, мъглата пълзи и се настанява над празните маси, “тънки пластове лед” по чашата за коктейли.

 “Напомня ми на филм, който съм гледала. Голям пустеещ замък и хора, които не знаят какво искат” – казва Регина.

 Страховете пропълзяват наяве в рамките на един кокетно незначителен, сапунено лек разговор, в компанията на непознати млади хора.

Бавно се наслагва усещане за отровеност на пространството, за пукнатини и липси.

 Един митичен граф, обезценени спомени и купища находчиви сравнения, които не носят утеха.

Линейност на времето, и толкова.

 Не знам в какви емоционални бури е измръзвала Туве Янсон, докато е редила този пейзаж от думи, но спирам дотук и препоръчвам да се чете в добро здраве, иначе поболява.

 “Художникът на комикси” – мистериозно изчезнал творец, изоставил успешния си комиксов герой. Уплашен от надпреварата с времето:

 “Рисуваните им очи – едни и същи малоумни кръгли очи до втръсване. учудване, ужас, възторг и така нататък. Стига да преместиш зеницата или веждата и хората решават, че си отличен художник. А всъщност всичките ти герои изглеждат еднакви. Но трябва да правят нови и нови неща през цялото време. Все нови истории! През цялото време – новости! Започваш да търсиш мотиви сред познатите и приятелите си. Изстискваш собствения си живот откъм идеи и тогава посягаш към техните и ги употребяваш, и каквото и да ти разкажат, си мислиш – “може ли да се използва …”. Разбирате ли? Разбиратe ли, че човек не може да си позволи да бърза.”

 “Локомотиви” – Туве Янсон за възрастни в този разказ не пести изразни средства, спуска се с бясна сила по релсите, думите са остри, персонажът е подпален, сътворен в треска, жив и вълнуващ. Историята пленява и аз за нея си нямам думи.

 Пътуването като неутрално пространство, убежище на свободата. Като миг на покой в движение. Пътуваш, летиш, а времето точно тук е заседнало. Спи милостиво, за да вдишаш на спокойствие.

 „Страстта ѝ не беше масово разпространеното желание да се посещават по-топли и красиви места, да се живее по-лесен или вълнуващ живот. Тя обожаваше влака като такъв, като явление. дали си представяше свободата от отговорност, която носеше влаковото пътуване? Да потеглиш, да оставиш всичко, да се махнеш. и докато се отдалечаваш, всичко, което остава зад гърба ти, да е непоправимо, окончателно, а онова, към което се носиш – още непредявило претенциите си към теб. Да си само пътник, за кратко свободен.“

 “Тътенът откъм челните съединения на релсите е като ударите на сърцето – ритмичен пулс в областта на диафрагмата и корема, все по-надолу и по-надалеч. Накрая само вибрация, релсите са празни и чисти, а после остава тишина и освобождение.

Той никога не беше пътувал с влак, не искаше.

Преживяването изобщо няма сравнение с представата за преживяното.”

 В самия край историята поема по неподозирани пътища, загадъчно начертани след срещата с мистериозната дама на перона. И зейва онази безнадеждна бездна, която изниква в мига на осъзнаване … как не биваме разбрани, но похищението е извършено.

 Най-картинното описание:

 “Влаковете надаваха воя си много надалеч, устремени към далечни места, но тя се приближаваше, прескачаше релсите като черна птица, беше разгорещена, миришеше на пот и държеше ръцете си разтворени, за да ме хване, а в същото време знаех, че вече ме е уловила, че държи всичко, което съм аз, натъпкано в корема си, несмляно и без връщане назад”.

 това са само кръпки.

Страшно силни разкази. Страшни и силни, открехнати, с дистанциран разказвачески глас, с нахлуващ хлад, с вълнообразно начертани сюжети, продупчени персонажи, нестройни душевно, тревожни, затрогващи, идеалисти,

странни, изгубени.

близки.

* цитат от “Художникът на комикси”.

Славена Проданова

––––––––––––

Други ревюта от Славена:

За „Вино от глухарчета“ – с носталгия по лятото

„Добавено лято“ – обяснение в любов