„Бели трюфели през зимата“ на Никол М. Келби е книга, за която разбрах, докато плащах за трюфеловата паста по време на кулинарно изложение миналата година. Разбира се, щом става въпрос за художествена литература с кулинарен привкус, любопитството ми беше събудено на мига. Скоро след това беше и раздразнено с аромата на толкова фантасмагорични ястия, че никога не бих могла да повторя всичките им съставки или да проявя по-голямо въображение в приготвянето им.
Книгата разказва за последните дни на известния френски майстор готвач Ескофие, който си припомня най-важните мигове от живота, споделени с неговите две любими жени. Докато съпругата му агонизира парализирана в стаята до него, а той обучава новото момиче в кухнята да готви, съпрузите преоткриват общуването помежду си чрез ястията и техните съставки. Проблемът е, че специално в това семейство, спомените съвсем не са само сладки или само красиви. Годините, през които Ескофие не живее със семейството си и води паралелен живот с най-голямата си любов, са оставили прекалено тежка сянка, която помрачава живота на Делфин. Въпреки това, докато старите хора търсят отново пътя към себе си и към младостта, любовта, родена в кухнята, е на път да намери нов пристан в лицето на Сабин и Бобо.
Човешките истории са интересни, но това, което ми хареса най-много в книгата, без съмнение е отношението към пиршеството, към разнообразието и изобилието, което е царяло в ресторантите, където Ескофие е практикувал своята професия. В книгата има много исторически препратки, така че преспокойно може да се превърне в подходящо четиво и за силния пол, но увлечението към храната, особено към различните видове птиче месо, трюфели и гъши дроб, си е задължително.
Ако си мислите, че трябва да опитате дадено ястие, за да разберете неговия вкус, то тази книга е в състояние да промени мнението ви. Доматите носят духа на младостта и сладостта на любовта и смело мога да кажа, че всеки е хапвал домати и може да потвърди тези думи. Никога обаче не съм сдъвквала малка птичка с всичките ѝ кости и въпреки това на върха на езика си усещам триумфа на Ескофие, когато наблюдава седналите около масата мъже, покрити с кърпи и преглъщащи крехкото парче. Триумф, който е кървав, но опияняващ. Главозамайващ, но краткотраен. Един миг, замръзнал във времето и на страниците на тази книга.
Девора