Фантазия и реалност, преплетени в най-дългото пътуване

Ако сте имали период в живота си, в който сте предпочитали да изливате чувствата си в лирика, много е вероятно да сте сложили край на поетическите забежки в момента, в който щастието ви се е усмихнало и сте станали едни по-ведри хора, открили любовта. Не само при мен беше така – много са тези, които са спрели да пишат стихотворения в момента, в който в живота им се е случило нещо хубаво, а именно – дошла е споделената и истинска любов. Когато тъгата си е тръгнала, след като е властвала над вас през почти целия ви тийн период, с нея си отива и вдъхновението, и белите стихове, и римата…

Мисля си, че за да се създаде едно литературно произведение, в което всичко ще се върти около любовта, непременно трябва да има мъка и страдание – точно както в стихотворенията, които сме писали до преди няколко години. И тук пак не съм сама – май всеки така си мисли. В творчеството на Никълъс Спаркс любовта и смъртта, както и загубата, отчаянието вървят заедно с истинската любов, като стъпала, следващи едно след друго. В „Най-дългото пътуване“ Спаркс преплита противоположности: реалност и фантазия, любов и смърт, за да създаде книга, създадена от „хроникьора на човешката душа„.

Историите са две, макар всяка от тях да заслужава своя собствена отделна книжка. Айра, емоционален старец, който не може да се примири със загубата на своята съпруга, умира бавно в колата си, след инцидент през зимата. Докато изживява последните дни от живота си, той си спомня за всички важни моменти, споделени с Рут, която се явява при него като призрак, който да му помогне да оцелее още малко. София и Люк пък са младите и изпълнени с живот хора, които ще усетят силата на привързаността от пръв поглед, след което ще трябва да вземат едни от най-трудните си решения заедно. Съдбата на Айра и влюбената двойка ще се преплете по възможно най-благоприятния начин, но това, поне за мен, е една от слабостите на книгата. Харесва ми идеята краят да е щастлив, а ако сте фенове на Спаркс, няма как да ви изненадам, че и в този случай всичко се нарежда добре, но все пак трябва да има някаква правдоподобност.

Като изключим края, книгата е емоционална и трогателно романтична. За съжаление малцина са мъжете, които ще седнат да прочетат такъв роман, така че единственият начин да разчитате на изненада от мъж в стил великите жестове на героите на Никълъс Спаркс, е да подчертаете дебело съответния абзац, да го поставите на няколко сантиметра пред очите на любимия и да заявите: Ето, такава изненада искам да ми направиш! Да ме заведеш на брега на някое езеро и да се окаже, че си купил любимата ми картина. След това да отидем на романтичен пикник и изобщо да си ултра прекрасен и мега романтичен! 😉

Обаче и тогава няма да се получи, но пък ако страдате от липса на гигантски романтични жестове и горкият човек до вас не може да достигне висотите на литературните герои, то поне няколко часа в компанията на книгите точно на този автор ви гарантират дневната доза разтапяща или разтърсваща любовна драма.

Девора