Един от малкото източници на съвременни балкански писатели, преведени на български език, е поредицата „Балканска литература“ на изд. „Сиела“, която през няколко месеца издава интересени заглавия на автори предимно от бивша Югославия. Разказвали сме ви и преди за някои от тях.
„Светът който ни заобикаля“ е нещо малко по-различно. Представлява сборник с разкази на популярни съвременни сръбски писатели, сред които Владислав Баяц, Михайло Пантич, Давид Албахари и др., които ни изпращат в дванайсет европейски града. Интересно е да проследиш онова типично за сръбските автори влгеждане в себе си и в битието на народа си, проектирано в контекста на заобикалящия ги друг, различен свят.
С истинско изумление те изследват диаметрално противоположните, почти фантастични за балканския човек Осло и Рейкявик, където артистичното писателско око открива неподозирани реалности; с недоверие и някак плахо поглъщат хилядолетната история на Париж и Виена…
„С една дума, струва ми се, че това не еград в обичайния смисъл, а нещо повече – голямо енергийно пространство, в което се сливат различни култури и столетни традиции,винаги в полза на човека, на отделната личност, на единствения истински критерий“, пише за Париж Михайло Пантич.
Някои разкази навлизат дълбоко под повърхността на града, разкривайки изящни картини от историческото му минало и загатващи за богатата ерудиция на автора – като погледа на Милета Проданович към Венеция и нейната „Скуола ди Сан Джорджо е Трифоне“ в „Детайли в закопания ковчег“. Други издават полъх на мистицизъм („Духове в Мюнхен“ на Давид Албахари).
В мой фаворит се превърна „Блед виенски огън“ на Ласло Блашкович. В него балканският човек (когото винаги търся като прототип в подобни произведения) ми се стори най-пълнокръвен, макар под формата на писател, получил стипендия за едномесечен престой в австрийската столица. Дълго задържах погледа си над краткото изречение „Близо до Сахер изядох един кебап“. Замислих се. Ето го човекът от Балканите, дошъл в имперска Виена с цялата буйна своенравност на кръвта си – и когато, застанал срещу емблематичната сладкарница, дала името си на една от най-популярните торти в света, същият този човек си купува кебап. Уникално изречение! Впрочем, целият разказ е пълен с попадения, които определено го правят красив завършек на този сборник.
Публикувано от Георги
„погледа на Милета Проданович към Венеция и нейната „Скуола ди Сан Джорджо е Трифоне“
Всъщност Милета Проданович е мъж 😀
„нейната“ се отнася до Венеция, не до Милета Проданович 🙂