Това ще бъде най-мръсната рокендрол банда на света. Ако ви станем съседи, моравата ви ще загине!
Средата на 70-те е, а заканата идва от Леми Килмистър, който тъкмо е създал Motorhead - една от най-обещаващите рокендрол групи във Великобритания, и се кани да завладее света с мръсния си, шумен саунд. Не ще и дума, щом видях, че издателство „Махалото“ пускат на български неговата автобиография „Леми. Моята история“, вече знаех какво ме очаква между страниците.
Няма изненади, няма! Това е истинският Леми в чист вид - директен и откровен до болка, ироничен, критичен, без преструвки, с типичното си чувство за хумор и с личното си разбиране за рокендрол начин на живот. Книгата е адски забавна, а преводът на Наско Русков е просто страхотен и е едно от най-големите й достойнства, заедно и с редакторската работа, която в „Махалото“ винаги е била на висини.
Обожавам автобиографиите на рок легенди не само защото разкриват интересна информация за тях, а и защото отварят прозореца на времето и те изстрелват в едни от най-магнетичните и неповторими години, за да ги погледнеш отблизо - 60-те и 70-те години на ХХ век са само на една ръка разстояние в спомените на Кийт Ричардс, Пати Смит, Ози Осбърн, а също и на Леми. С доловима доза носталгия фронтменът на Motorhead разказва за младостта си във времето, когато свободата е била издигната в култ, задръжките просто ги е нямало, наркотиците още не са започнали да взимат своите жертви, зловещите болести липсват, а истинският рокендрол върви ръка за ръка с безброй жени, безсънни нощи, наркотично и алкохолно опиянение и не задължително с умение да свириш на музикален инструмент! Безценни са разказите на Леми за онова време, когато пътищата на повечето рок легенди неведнъж са се пресичали. Един от тези нечовешки моменти в книгата са спомените му за Сид Вишъс, на когото Леми дава уроци по бас.
– Ей, Леми, научи ме да свиря на бас.
– Добре, Сид.
Но след три дни се наложи да му съобщя:
… – Сид, ти не можеш да свириш на бас.
– Да, знам – отвърна той депресиран и си тръгна.
Два месеца по-късно го видях в „Спийкизи“ и ми се похвали:
– Ей, Леми, знаеш ли к’во? Аз съм в Sex Pistols!
Честно, не знам как го правеше. Иначе имаше убийствен имидж. Беше направо перфектен и излъчваше пò Pistols-имидж от самите Pistols.
Супер забавно е споменаването на турнетата с Black Sabbath - Леми е шокиран от факта, че по време на цялото турне Тони Ийоми и компания задължително спят по два часа следобед. Просто гасят всички светлини и ние трябваше да стоим в тъмното, възмущава се басистът.
В книгата фронтменът на Motorhead определено не се свени да споделя откровено мнението си за редица лица от рокендрол сцената и най-вече за хората от музикалния бизнес. Отнасят си го най-вече гигантите от Sony, спрямо които Леми е наистина безпощаден - от думите му става ясно колко трънлив може да бъде пътят на една рок група, независимо от славата и милионите фенове. При това благодарение на собствения й лейбъл. Nasty…
Лично за мен беше много любопитно да прочета размислите на Килмистър по въпроси, различни от музиката. Всеизвестно е, че Леми е луд на тема Втора световна война, колекционира нацистки сувенири и т.н. Но освен всичко това, задълбоченият му прочит на историята го е накарал да осъзнае някои сериозни истини, напълно валидни и днес. Споделям нещо, което ме порази:
„Не разбирам онези, които смятат, че ако не обръщаш внимание на нещо, то ще изчезне от само себе си. Това е огромна грешка, тъй като ако пренебрегваш нещо, то само ще придобие още по-голяма сила. Цели двайсет години Европа се е преструвала, че не забелязва Хитлер, а можехме да го победим още през 1936 г. - французите са имали възможност да го изритат от Рейнската област и с него щеше да бъде свършено, партията му щеше да бъде свалена от власт. Само че французите избягали - за пореден път - и му позволили да нахлуе там, след това в Судетската област и в Полша, в резултат на което той избил една четвърт от населението на земното кълбо! И това е човек, който не е пушил, нито е пиел, бил е вегетарианец, носел е костюм, къса коса и е имал приличен външен вид. Биха го обслужили във всеки един американски ресторант, за разлика от Джеси Оуенс - героят от олимпиадата в Берлин през 1936 г.“
Джеси Оуенс се прибирал у дома, окичен със слава и цели осем медала, които демонстрирали пред Хитлер преимуществото на едно демократично и расово-толерантно общество, но в родния му град отказали да му сервират вечеря в ресторант, защото е чернокож. Що за идиотщина е това, възмущава се рокаджията.
В такъв стил са разсъжденията на Леми и за приликите и разликите в поколенията. Нещо, за което можем да се замислим:
В днешно време младите се държат като родителите, срещу които ние някога се опълчвахме. Вероятно ще отгледат сума ти кретени. Ние пък от своя страна отгледахме куп брокери на недвижими имоти и счетоводители и само един бог знае как го направихме. Предполагам, че стана, защото повечето хора се предават.
Разбира се, книгата съвсем не е само откровения и размисли за хората и света. Тя е преди всичко рокендрол, предаден по неповторим начин от лошото момче Леми Килмистър. Задължително четиво не само за феновете на Motorhead, но и за всички музикални ценители. И все пак - ако сте вегетарианец или крайна феминистка, замислете се, преди да разгърнете книгата - на вас специално може и да не ви хареса.
Публикувано от Георги
Love me forever, tell me no lies…
Първото нещо, което се сещам! 🙂