Иска ми се само да напиша, че тази книга е великолепна, че прочитането ѝ ми достави огромно удоволствие и с лекота я накичих с всички възможни звездички в Goodreads. Предполагам обаче, че едно изречение няма да е достатъчно, за да опише всичко, което е събрала в себе си „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ на Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. Радвам се, че мога да ви разкажа за книгата и да се върна към нея чрез тази публикация.
Джулиет, главното действащо лице в книгата, е писателка с приятно чувство за хумор - това е герой, за който съжаляваш, че не можеш да срещнеш и в реалния живот, или пък ти напомня за най-духовития ти познат - този, който винаги може да каже нещо,с което да те разсмее. След края на Втората световна война, Джулиет не губи време да се връща назад в спомените си, а с ведра стъпка продължава напред. Тя наистина е човек, който гледа на света през наивни детски очи, но с трезвия поглед на 100-годишен човек. Невероятна комбинация - ще ми се да вярвам, че и Мери Ан Шафър е била такава.
Както и в живота, така и в тази книга съдбата намира начин да те завърти така, че щеш, не щеш, винаги се изправяш лице в лице с нещата, от които си бягал. Така едно писмо от непознат може да те въвлече в поредица от събития и познанства, които да ти разкажат за всички ужаси, преживени по време на войната, в същото време обаче да ти дадат надежда и да те накарат да се почувстваш у дома си там, където всички са ти непознати. Всъщност нека го обясня така: Джулиет започва да получава писма от Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки, който е основан на остров Гърнзи. Хората, които членуват в него, започват да разказват на писателката (не истинската, а Джулиет) за своите приключения и страшни моменти по време на окупацията на немците и с всеки изписан ред, тя започва да се чувства все по-свързана с острова и все по-въвлечена в историята на този любителски клуб.
Цялата книга е наниз от писма и телеграми - понякога те разсмиват, друг път те натъжават истински. Може да е странно, но поне аз толкова силно се идентифицирах с главната героиня, сякаш думите ѝ бяха мои думи, сякаш колебанията ѝ също принадлежаха на мен, а накрая Грънзи стана втори дом за моята литературна душица, която скитори много често по земното кълбо в търсене на книга, в която се приюти за няколко страници живот. Сигурна съм, че хората, които имат подобна нагласа към живота, а и към четенето, ще се влюбят в това четиво. Не искам да ви разказвам повече, защото трябва да прочетете сами за себе си историята на всички герои в книгата, които до един ще ви очароват - дори и тези, които са с малко по-престъпни намерения от добряците, с които Джулиет намира общ език. Ако има слабост, която съм длъжна да изтъкна, то това до някаква степен е краят, но предвид честото споменаване на Ан Бронте в книгата, още от самото начало ми беше ясно, че е неизбежен. 🙂
Ако бях на ваше място, нямаше да дочакам до последната точка на тази публикация, а вече щях да държа книгата в ръце, защото е от тези прекрасни пътувания във въображението на непознат автор, които се случват веднъж в живота. Благодарна съм, че Мари Ан Шафър, че е успяла да напише този роман, че Ани Бароуз го е завършила и искрено скърбя за загубата на автор, от когото няма да имам възможност да прочета нищо повече.
Публикувано от Девора
Книгата бе предоставена на Библиотеката от изд. Colibri