Изключително минорно настроение лъха от „Тихото слънце“ на Петър Денчев. Не само от корицата, не. Светът, който рисува младият автор, надминава по бруталност описваните в класическите антиутопии като „1984“, „Прекрасният нов свят“ и „Ние“. Светът, в който ти забраняват да говориш и да чуваш, вече е лишен от всякакъв смисъл.
В книгата всъщност се говори. Говори гласът на един унищожен, изпарен човек, който е успял по някакъв странен начин да се запази и да звучи невидим и отчетлив дори след като тялото отдавна е престанало да съществува. И този глас разказва за раждането на диктатурата, когато едно по едно правата на хората са отнемани и заменяни от илюзорно щастие. Разговорите са забранени. Забранено е да се издават звуци. Забранено е да се слуша. С тапи в ушите е най-добре. Държавата ще създаде нова система от общуване със знаци, която да замени компрометирания език. Онези, които не се подчиняват, изчезват. Ако има такива. Всъщност става ясно, че такива няма - единствено героят, който разказва, е някаква нищожна съпротива в този безумен свят. Толкова нищожна, че е обречена на забвение.
Самият автор сякаш няма претенциите да е написал антиутопия, макар че книгата буди именно такива асоциации. Тя има обаче една съществена слабост - бедна откъм сюжет, основната й роля е да предаде авторовите размисли, облечени като роман. И тук идват проблемите, защото липсата на силен сюжет, на пълнокръвни герои, на нещо, което да те грабне, се усеща много осезателно. А че оставя неприятен вкус в устата, оставя - прекалено много мрак, прекалено много диаболични картини и самовглеждане от страна на героя-„глас“.
Български опит за антиутопия - окей. И все пак, можеше да бъде далеч по-добре, ако авторът си беше дал труд да напише истински роман. Монологът, който имаме тук, сам по себе си не е достатъчен за иначе добрите послания да разтърсят читателя.
Публикувано от Жоро
Едно мнение за “„Тихото слънце“ е доста мрачно”