Първият в света съдебен процес срещу Холокоста?

Дълги години историците в страните от Източния блок твърдяха, че първата в света въоръжена борба срещу фашизма е в България – Септемврийското въстание от 1923 г. Разбира се, по това време не е разрешено да се постави под съмнение твърдението, че управлението в България през 1923 г. е фашизъм.

Сборникът с документи „VII състав на Народния съд“ извежда друго интересно твърдение на двамата съставители Върбан Тодоров и Николай Поппетров, а именно, че в България е първият в света съдебен процес срещу антисемитизма. И докато първенството на страната в борбата против фашизма от днешна гледна точка далеч не отговаря на реалността, то тезата на Тодоров и Поппетров заслужава да й се обърне внимание.

Защо ли? Преди всичко заради очевидното старание на двамата съставители да се придържат към строго научната гледна точка към събитията и процесите от онова време. До такава степен, че поместват в обемистото томче над 360 машинописни страници от съдебното дело – обвинителния акт, обвинителните речи, присъдите и мотивите към тях, почти без никаква редакторска намеса. Казвам почти, защото подобен труд не може и не трябва да бъде публикуван без малко обяснителни бележки. В случая тази роля играе предговорът от около 30 страници, в който може да се проследи позицията на двамата съставители. И наистина тя е доста научна – лишена от емоции, базирана почти изцяло на документалния прочит на историята.

Съставителите разглеждат антисемитските проявления в България до 1944 г., ролите на редица личности за спасяването на българските евреи и за депортирането на евреите от Гърция и Югославия, както и механиката на действие на VII състав на Народния съд, който се занимава с тази специфична задача. Проследени са разликите в тълкуването на историята през годините – от комунистическата притча за ключовата роля на антифашисткото движение, през ранно демократичното застъпничество за Цар Борис Трети като спасител на евреите, та до днешни дни, когато е модерно да се говори предимно за неспасяването на 11-те хиляди, отколкото за спасяването на 50-те хиляди. Както самите те казват: „Исторически неоправдано е повече от половин век след събитията, свързани с Народния съд, в писанията и изследванията за тях да продължава да преобладава емоционалния, вместо строго научният подход“.

С подобно намерение съставителите предоставят на читателя внушително количество документална информация, която се публикува за пръв път в своята пълнота и която дава представа за различните аспекти на проблема , за събития, които няма как да отречем – да, наистина е имало антисемитски прояви; да, превеждани са антисемитски брошури; да, имало е антисемитско законодателство; да, изземвани са имоти на евреи… Още много „Да“, но и едно голямо „Не“ – не, нито един евреин не е напуснал границите на България на път към лагерите на смъртта.

Сдържаният на пръв поглед преговор на съставителите има и един голям минус, който не мога да не отбележа – опитът на Тодоров и Поппетров да представят Народния съд като легитимна институция. Абстрахирайки се от това, любознателният читател може да открие доста интересна информация от историческите източници в книгата и да си направи сам своите изводи.

Георги Грънчаров

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“