Книгите са един подреден свят - колкото и странен да е един герой, той пак си остава последователен в своята странност, защото е плод на чуждо въображение. Никой автор не може да бъде перфектен и да обрисува достатъчно пълноценно героите си, защото никой човек не може да надскочи себе си. Това, разбира се, си е моето лично мнение и съвсем не означава,че след векове, в които са се раждали гениални писатели, не са „създадени“ различни герои, които да оставят трайни следи в нашите спомени. Като читатели, ние не носим отговорност за тяхната съдба, а сме странични наблюдатели, въвлечени емоционално в историята, но без право на глас. По принцип няма проблем с това - дори когато краят на книгата ми се струва набързо скалъпен, или пък „залепен“ като някое чуждо тяло, си казвам: „Е, аз поне разполагам с историята и макар авторът да ми казва, че това е краят, аз ще взема всичко досега и ще го приключа по своите си правила.“ И така нарушавам баланса, който трябва да съществува в отношенията писател - читател, но поне се чувствам доволна, макар и леко прегрешила.
Съвсем други чувства ме обзеха обаче, когато започнах да чета „Чест“ на Елиф Шафак. Авторката не ми даде никаква възможност за вмешателство, защото всъщност цялата книга представлява един грандиозен и трагичен край. Може и да преувеличавам, но останах с усещането, че книгата е тотално изцедена от всяка капка щастие. Когато е на път да се зароди, то бива брутално изкоренявано и то при всички герои. Не си спомням да ми е било толкова трудно да прочета книга и да съм се чувствала все по-депресирана след всяка следваща страница. За мен беше изненада! Но нека все пак ви разкажа:
Историята не следва някакъв хронологичен ред - още от първите страници ви става ясно, че едно убийство ще промени живота на семейството на Есма. Това, за което не си давате сметка обаче, е че не само това семейство ще бъде обречено на нещастие, а практически всеки един герой - от короната на родословното дърво, та чак до корените. Всеки един изживява своята лична трагедия, без право на помилване, без право на надежда. Джамила среща любовта, но я губи почти в същия миг, Пембе създава семейство с човек, когото не обича, само за да бъде изоставена сама с три деца и да срещне любовта, когато е прекалено късно. Адем прекарва детството си с деспотичен баща пияница, а края на живота си - в преследване на една стриптизьорка (българка, между другото), която също не я чака нищо хубаво… Алекс прекарва младостта си в затвора, Есма и Юнус са белязани за цял живот от трагедията, сполетяла семейството им, а тези роднини, на които не им се случва нещо достатъчно трагично, са обречени да бъдат чужди и нежелани в една страна, която ги посреща с лицемерие и недоверие. Такава е съдбата на това турско-кюрдско семейство, решило да започне живота си наново в Англия. Всяка глава от книгата е съпътствана от тежката сянка на голямото нещастие - убийството за Пембе. Есма казва, че майка ѝ е умряла два пъти, но ако приемем, че нещастията в живота на другите също ги убиват бавно, то „Чест“ е разказ за моралната, психическа и физическа смърт на толкова много от героите!
Предполагам, че повечето хора, които са прочели книгата, няма да са напълно или пък изобщо съгласни с тази позиция. Почти съм сигурна, че много рецензии ще я накичат с всевъзможни възхвали и ще са очаровани от интересния подход на Елиф Шафак в надграждането на историята. Би било страхотно и вие да усетите нещата по този начин, а не по моя, но това няма да промени чувството за безизходица, което ме налегна след като прочетох тази книга. Хубавата новина е, че когато светът на книгите стане прекалено емоционално обременяващ, винаги можете да прескочите в реалността, където нищо от бъдещето не е известно и винаги има надежда и със сигурност има и любов. Реалност, в която няма нужда да умирате или да убивате, за да защитите честта си.
Публикувано от Девора
Идеята на хубавите книги според моето скромно мнение, не е да те изпълни със щастие или други позитивни усещания.Идеята на хубавата книга, е да те докосне , да ти даде възможността да съпреживееш нещо истинско, нещо съвсем неподправено и било то хубаво или лошо-искрено, дълбоко…Книгата докосна много мои тънки струни и не мога да отрека - открехна много истини в мен.Да, понякога живота може да е безнадеждно тъжен , но в това е неговия чар-в несигурността на щастието, нали?