Котешки лапи на лунна и дневна светлина


Lapichki

От няколко дни си имам нов приятел - не знам как се казва, защото името му е дадено от друг и то отдавна, но аз реших да го наричам Тигър заради пухкавата му оранжева козина. Засякохме се на улицата съвсем случайно и веднага си допаднахме. После, точно както направих и с Жоро преди много години, веднага го заведох да го запозная с баба. Почудихме се се какво да го правим, защото му личи, че не е бездомник, а пък вкъщи никой не обича котки. Накрая го нахранихме и го оставихме да намери сам пътя към дома си. Той обаче предпочете да остане при нас, разделяйки вниманието си между оградата на нашата къща и тази на съседите.

DSC_6235Не съм от най-големите любители на животните, не мога да им се доверя изцяло, а пък на котките да не говорим. За мен дилемата куче или котка никога не е съществувала - ако някой ден имам възможност, определено ще имам до себе си „най-добрия приятел на човека“, а не някой като Тигър. Въпреки това с него завързахме едно крехко приятелство и сега с баба и дядо се шегуваме, че това си е нашата котка.

За много хора обаче връзката с домашния любимец е най-специалното нещо в живота им и ако сте от тези, които наблюдават отстрани и се чудят на какво се дължи това, книгата на Денис О’Конър „Следи от лапи на лунна светлина“ ще ви помогне да разберете. Това е първата книга на автора, посветена на необикновеното му приятелство с котарака Тоби Джъг. След нея пише още две, също посветени на котешките следи в живота му, но те все още не се намират на български.

PawTracks1

Когато започнах да чета „Следи от лапи на лунна светлина„, очаквах весела история за някой котарак-разбойник, но още с първите страници започнах да се чувствам, сякаш съм попаднала на някоя дипломна работа на завършващ студент, специализиращ в някоя точна и суховата наука - изгладени изречения, лишени почти изцяло от всякаква музикалност, които ме спъваха на всяка страница. „Човекът не е писател, все пак, казах си - доктор по педагогика и психология е…“ И му личи. В последно време съм станала много чувствителна към нещата, които книгите издават за своите автори. Тоест: и без да знаете, че този човек е доктор по педагогика, ще го разберете от стила му на писане и почти маниакалната последователност, с която разказва. Не се отклонява, не прави лирични отклонения - дори ако трябва да опише залез, ще го направи като някой учен. Когато обаче свикнете със стила му, вече сте нагазили в дълбоките води и можете да се оставите на историята, която е много, много мила.

Ако някога сте спасявали нечий живот, било то и на някое четириного или дори на красива пеперуда, знаете какво е усещането да пазиш надежда, дори когато ясно съзнаваш, че няма смисъл от това. Въпреки това продължаваш напред - като Денис О’Конър, който в последния момент се решава да спаси едно малко коте от кабинета на ветеринарния лекар. Майката и другото ѝ коте вече са издъхнали.

PawTracks2Денис посвещава следващите седмици в усилия да върне клетото животно към живота и изобретателността му е наистина невероятна. Мисля си, като чета книгата, че най-вече любовта и вярата са спасили неговия малък приятел, така че той след това да успее да спаси самия автор, по негови думи. След като котаракът се съвзема малко по малко, той започва да разглежда света около къщата, в която живее, но винаги в близост до О’Конър. Тоби Джъг, така го нарича Денис, става първи приятел на своя спасител и заедно минават през малки пакости и големи приключения.

Книгата описва първата година след спасяването на Тоби, която е най-критична, но и най-емоционална. В един момент потъвате в историята и сякаш я преживявате заедно с автора. Мисля, че точно този странен стил, за който ви споделих, е причината да се почувствате все едно седите от едната страна на камината, а от другата Денис ви разказва бавно, обмисляйки всяка своя дума, за нещо, което сякаш се е случило току-що. Пред очите ви изниква образа на Тоби Джъг, но ако все пак не сте с достатъчно богато въображение, в книжката има и страхотни илюстрации на вдъхновяващи моменти от историята.

Накрая трябва да ви споделя, че дори да не сте почитател на котките, този разказ пак ще ви се хареса, защото в него става въпрос не толкова за необикновената връзка между един котарак и неговия стопанин, колкото за отдадеността, любовта и състраданието, които всеки от нас трябва да проявява по-често. А тук-там, между тревогите и треперенето над Тоби, ще крадете домати, ще се катерите по дървета и ще приключенствате на гърба на един мил кон.

Публикувано от Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от изд. „Еднорог“

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: