Посегнах към тази книга след няколко сериозни препоръки и след множество въодушевени коментари, на които попаднах. В един момент из целия ми фейсбук се прокрадваха комплименти на независими един от друг мои познати, които очевидно бяха очаровани от прочетеното. Дори Христо Блажев каза, че скоро не е имало подобно обединение на блогърите около една книга.
По времето, когато бяха казани последните думи, аз вече бях преполовил „Жестокото присъствие на времето“ - романът на американката Дженифър Игън, отличен с престижната награда „Пулицър“ за 2011 г. И все още търсех онова, което ще ме грабне и разтърси из основи; онова, за което говореха останалите. Уви, не успях да го намеря до края, но нали всичко се свежда до усещането за книгите - така поне казваме ние в „Библиотеката“. А моето усещане за тази книга определено не съвпадна с това на повечето други блогъри, писали за нея.
„Жестокото присъствие на времето“ не е съвсем роман. Поне не това, което вероятно си представяте. Това е един необичаен гирлянд от фрагменти, герои и връзки между тях, преплетени без темпорална последователност, без завършек или строг сюжет, на пръв поглед хаотично, а на втори - следващи особена смислова нишка. Един смел, почти щур експеримент, та дори повествованието се води ту от името на автора, ту от някой герой… Разбира се, този гирлянд си има своите опорни точки и читателят потъва в тях - в музикалния бизнес, където се живее бързо и също толкова бързо се изтлява; в моментната слава и безкрайностите на житейските завои. Всеки от героите усеща върху себе си жестокото присъствие на времето - и борещата се със своите демони секретарка Саша, и позналия възходи и падения музикален продуцент Бени, и Скоти Хаусман, изпуснал своя влак към славата, и още цял куп съвсем пълнокръвни герои.
Докато четях, много често поглеждах задната корица, където на снимка се усмихва наградената с „Пулицър“ Дженифър Игън. Четях и поглеждах образа й, а очите й сякаш говореха: „Ето го моят успех - след четири романа и сборник с разкази намерих точната формула„. И усещането от романа беше такова - сякаш някой е намерил точната формула, отговорил е на нечии очаквания, целенасочено е създал продукт заради ефекта „Уау!“. Привкус на нещо много американско и много женско (пак отварям задната корица и гледам Дженифър Игън). Всяко изречение почти нашепва: „Ехо, аз съм жена, която този път ще постигне големия успех!„.
И сигурно го е постигнала. Сигурно. На мен обаче ми дойде малко изкуствено. И съвсем не автентично. Което не пречи да го пробвате, нали?
Вижте мненията на Христо Блажев и Преслав Ганев
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Милениум“.
Библиотеката 
За първи път влизам в този блог и съм приятно впечатлена, че мненията ни съвпадат. Поздравления.