От задната корица те гледа възрастна жена. Усмихва се загадъчно, сякаш е разказала само една незначителна част от всичко, което се върти из главата й. Погледът й говори: „Вече ти казах нещо, може би ще споделя и друго, но дали ще ти разкажа всичко, самата аз още не мога да реша.“ Представям си как излиза от кадър, а зад нея, на малка масичка, стои една книга. Бяла книга, а в окото на чайката - една история. И зачитам…
Скандинавската литература ме изпълва с известно подозрение. Когато започнах да чета „Пътуване с лек багаж“ на Туве Янсон, бях почти убедена, че ще има истории, които няма да ми харесат. Които ще ми напомнят колко ужасно може да бъде всичко около нас, колко различни могат да бъдат финландците и тяхното възприятие. За пореден път очакванията не се оправдаха, и то за хубаво.
Kнигата разказва обикновените истории и ако повечето хора обичат да ги чоплят и да търсят незнаен подтекст във всяко нещо, за мен те просто доставят удоволствие именно със своята простота. Всеки от разказите е толкова обикновен, сякаш се е случил точно на теб, може би вчера, може би преди няколко дни. И въпреки това носи магията, която се ражда само при специалните човешки взаимоотношения. Когато се сблъскат характери, когато любовта не може нито да си тръгне, нито да остане, когато шокът от постъпките и думите на другите ти идва прекалено много и не знаеш как да реагираш. Знаеш обаче - точно така е трябвало да се случи. За мен всеки разказ имаше своя щастлив край - всеки от героите прозря някаква истина или намери това, което е търсел.
Някой друг читател може би ще иска да продължи историята или пък да я прочете отново, защото не е успял да разбере, да осмисли, да разчопли, да инспектира… Не мисля, че аз разбрах. Не мисля, че дори да прочета още няколко пъти, ще разбера. По-скоро я почувствах. Почувствах колебането на Виктория и болката от раздялата, която Елса сигурно никога няма да изрази по друг начин. Почувствах нуждата да споделиш и нуждата да избягаш. Почувствах свободата от това да счупиш преградите и да пуснаеш светлината през прозореца, да освободиш мислите си, да благодариш на непознатия за това, което е направил за теб. И всичко е толкова просто, толкова човешко и така добре изразено, че след като прочетеш книгата, все едно си изживял своя малък разказ, който е един невидим разговор с Туве Янсон.
Публикувано от Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от ИК „Жанет 45“