Случи се така, че прочетох „Ереван“ именно през 2012 г. - годината, в която френският парламент прие закон, криминализиращ отричането на геноцидите, в това число този над арменците от 1915 г. Въпреки че след това Конституционният съд отхвърли решението, светът отново заговори по една позабравена тема, чийто „спорен“ характер днес е поредното доказателство, че човечеството не се учи от грешките си. Почти 100 г. след ужасяващите събития в Армения, Турция отказва да признае геноцида, въпреки че пет години след кланетата турският съд осъжда основните участници и отговорници за тях, обвинявайки ги в „планирани масови убийства“.
Вдигането на шум покрай темата тази година има и своите положителни последствия. Вероятно много хора за първи път са чули, че геноцидът не е измислен от германците по времето на Третия Райх, а че четвърт век по-рано току под носа на европейската цивилизация - нещо повече, под безучастния й поглед - се разиграва една от най-кървавите трагедии на нашето време. Систематичното, планирано и безмилостно избиване на стотици хиляди арменци от турците през 1915 г., когато бъдещият злодей на Холокоста Хитлер е бил прост автрийски ефрейтор, става повод за пръв път да се заговори за „престъпление срещу човечеството“. Мащабите, с които е извършено, макар и неколкократно надминати по време на Втората световна война, поразяват със своята бруталност. За нас, българите, трагедията на арменския народ не е толкова непозната - още от ученици изтръпваме, докато четем Яворовото стихотворение „Арменци“. България приютява и голям брой изселници, бягащи от кланетата.
Книгата на Жилбер Синуе „Ереван“ привлече вниманието ми преди няколко години, но редът й така и не успяваше да дойде. Исках да разбера повече за този ужасен исторически момент, който продължава да бъде повод за конфликти в международните отношение почти век след събитията. Жилбер Синуе е историк и романист, разбрах от задната корица, преди да започна с четенето. Първи минус дотук, казах си, а много скоро предположението ми се потвърди. Да бъдеш историк и романист ми се струва много странна комбинация за един писател - как точно ще намери баланса, за да не пострада романът от прекаляване с едното или другото?
„Ереван“ се оказа слаба в литературен план, но доста обогатяваща като обща култура книга. Базирана е на реални събития, като дори героите в нея са реално съществуващи субекти. Всичко, разказно от автора, действително се е случило, разбира се, неминуемо пречупено и през художественото отражение най-вече в диалозите и характерите на героите. Неприятното или по-скоро досадно усещане идва от факта, че авторът се е опитал да „сдъвка“ една историческа хроника, като я разпъне в рамките на художествено произведение. В резултат са се получили дълги диалози и много историческа информация, наблъскана в пряка реч между героите - дори на ученик му става ясно, че НЕ - хората не си говорят така по принцип. Последиците са ясни - нито един от образите не е достатъчно богат, плътен и запомнящ се, а повествованието страда от опита на един историк да бъде романист (или обратното).
Положителното обаче е, че книгата дава наистина богата и безпристрастна информация за геноцида над арменския народ, с полезни исторически справки в края на книгата за всеки от основните участници. За читателя, стигнал до края след всички описани зверства и ужаси на кланетата, остава утехата в подвизите на арменските съзаклятници след войната - един по един най-големите турски палачи са застигнати от отмъщението на оцелелите. Онези, които не забравят и не прощават. Око за око, вечният закон на хомо сапиенс, важи и в този случай. А историята затваря страницата без много шум, за да я отвори 30 години по-късно с нови участници и нови кланета, сякаш нищо от случилото се не е било осмислено. Това е то…
Публикувано от Жоро