Луда балканска глава. Това е Емир Кустурица. Магнетичен образ, спорен, скандален, както подобава на сараевския му произход и както е прието по нашите балкански ширини. Едва ли чувате за пръв път това име! Режисьорът на романтичната циганска история „Черна котка, бял котарак“ (която мога да гледам отново и отново без никакъв шанс да ми омръзне някога); авторът на филми като „Баща в командировка“, „Циганско време“, „Ъндърграунд“; човекът, който заведе Джони Деп в Сараево и проправи пътя му към звездната слава с „Аризонска мечта“. Носителят на „Златната палма“ от Кан’ 95, който участва в юмручен бой на партито по случай голямата награда…
Дори само новината за предстоящото излизане на автобиографичната му книга на българския пазар предизвика у мен искрен възторг. Защото макар пресата и интернет да изобилстват от истории и слухове, свързани със знаменития кинаджия, никой не може по-добре от самия него да излезе и да заяви недвусмислено: „Смъртта е непотвърден слух“.
Това е личната, искрената изповед на Емир Кустурица. На балканеца, роден в Сараево, Босна и Херцеговина, в семейството на босненец, който винаги е заявявал, че се е чувствал сърбин, отхвърляйки религията като определяща народността. Точно там, където проехтяват изстрелите на Гаврило Принцип, отприщили хаоса на Първата световна война, в този от край време сеизмичен район на Балканите, израства бъдещият режисьор Кустурица. Неговата лична история е и история на Сараево, на разпадащата се Югославия, на амалгамата от хора и митове, населяващи нашия колоритен полуостров.
„Смъртта е непотвърден слух“ е като „консенсусно кафе“ в някоя от кафаните на сараевската „Башчаршия“. Със събеседник, когото не си виждал от дълго време, но с когото ви свързват много общи неща. Кустурица е безкрайно откровен, а паметта му е учудващо свежа. Разказва за детството си в мултиетническия град, когато с другите хлапета от квартала удряли с вестници по главите заминаващите пътници, подали се от прозорците на влака. Детството в Титова Югославия, първите любови, приятелите, семейството, възрастните, потайностите и магиите на заобикалящия свят. И като споменах семейството, не може да не отбележа, че то е основен субект в книгата на Кустурица. Най-ценното, най-обичното и съкровеното – повече от родния град, с който можеш да се разделиш завинаги. Невероятно силни са портретите на Мурат и Сенка, родителите на Емир; малко по-схематичен е този на Мая, жената на живота му. Ето го и портретът на Сараево с уличките му, с храмовете, сладкарниците, кафаните, а по-късно и със снайперистите, превърнали се в зловещ символ на обсадата през войната в Босна.
Кустурица е далеч от себелюбието да постави времето и епохата като безличен фон на своята собствена история. Напротив, в книгата му по-скоро животът на режисьора е етюд, вграден в цялостната картина. Картина на радостта от първите успехи, от любовта към свободния дух, но и картина на тъгата от разпадането на Югославия и на целия свят, заключен в нейните граници. Балканската меланхолия у Емир личи на всяка страница – огорчението от разпокъсаното отечество и братоубийствената война, вдъхновението и преклонението пред великия Иво Андрич, буйният нрав и твърдоглавието, заради които е наричан „луда балканска глава“.
Тук-там се прокрадва пиперливият език (предполагам дори смекчен от преводача), емоционалните разсъждения, но и личната житейска философия на Кустурица. Интересен, жив език, забавни диалози и спомени, изровени от архива на паметта, места и събития, останали в миналото… Книгата се чете на един дъх и е задължително четиво не само за любителите на филмите, режисирани от Кустурица, но и за всеки, който иска да надникне в дълбините на балканската душа. Не да я разбере, не, това би било невъзможно, но да надникне – с подходящ пътеводител като Емир, който ще го накара да се запита „А къде съм аз в тази история?“.
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.
–––––––––––––-
Ако публикацията ви е харесала, вижте още:
Дубравка Угрешич – “Министерство на болката”
Иво Андрич – “Мостът на Дрина”
Библиотеката 