В мъгливата вечер на 15-ти декември салонът на кино „Одеон“ не можеше да побере прииждащите гости. Беловласи господа с меки шапки, дами с дълги зимни палта и тук-там по-млади усмихващи се лица заемат местата си в очакване на един човек. Почти всички държат в ръка книгата му, поглеждат часовниците и току се чува глас: „Къде се бави Джаки?“.
Ето го и него. Залата вече е пълна, когато сред светкавиците на фотоапаратите се появява Анжел Вагенщайн. На повечето хора познат като един от големите български кинодейци, участник в антифашисткото движение, избегнал като по чудо бесилото след издадена смъртна присъда, за мен той можеше да означава преди всичко авторът на едни от най-стойностните романи, попадали някога в ръцете ми.
Фотограф: А. Тонев
Разказах ви преди време за неговите творби - „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и автобиографичната „Преди края на света“. Съвсем скоро, надявам се, ще ви разкажа и за „Сбогом, Шанхай“. А снощи приех любезната покана на автора да кажа няколко думи по време на премиерата - като представител на едно съвсем друго поколение.
Усещането да застанеш лице в лице с писателя, който е успял да те развълнува и разтърси със словото си и чиито премеждия и приключения са те държали в напрежение страница след страница, е много специално. Какво да кажа аз, когато пред мен стои превъплъщението на ХХ век в лицето на сладкодумния разказвач Анжел Вагенщайн? Пожелах му да се видим отново на премиерата на втори том от „Драскулките“. Защото останаха много неразказани истории, които чакат да бъдат споделени с читателите. А човек като Вагенщайн без съмнение ще има и духа, и енергията да ги напише. Ако само бяхте видели блясъка в очите му, щяхте да ми повярвате!
Публикувано от Жоро