Септември по хълма се спуща…


Когато бях малък и гледах от прозореца как августовите жеги отлитат невъзвратимо и тихомълком се настанява хладният есенен ветрец, моята майка казваше една фраза от някакво стихче: “Септември по хълма се спуща с напрашени жълти обуща…”. И аз си представях как там, иззад балкана, се подава някакъв човек с морна усмивка, шапка с перо и ярки жълти обувки, по които личи полепналият прах. И ми ставаше някак тъжно, защото лятото си отиваше…
 
А тази нощ сънувах странен сън. Бях в планината, сред гъстите букови гори на познатата до болка родна природа. Духаше силен вятър и разпиляваше наоколо купища окапали листа. Клоните на дърветата се огъваха и над мен валеше дъжд от отронени жълти, кафяви, червеникави и шарени листа… Те играеха около краката ми, издигаха се и пак се спускаха, сякаш танцуваха някакъв магически горски танц. Аз вървях по пътека, цялата отрупана с листа и слушах как стенат вековните дървета, които се разделяха с лятната си премяна. Постепенно те оредяваха и аз излязох на широка поляна, а над мен се издигаше мощната снага на планината- един хълм, зад който вече се скриваха последните слънчеви лъчи. Гледах тревата и дори тя някак тъжно беше полегнала на една страна, изсъхнала и просната безжизнена на земята. Изведнъж слънчевите лъчи огряха един силует, който идваше иззад хълма с бавна, тромава крачка и се приближаваше към мен. Погледнах натам и видях същия онзи образ, който някога бях създал в представите си. От хълма се спущаше Септември!
 
 
Снимка: Жоро. Жеравна, 2011
 
Той беше възедричък, набит здравеняк с плетено елече и широки кафеникави панталони. На главата си носеше заострена ловджийска шапка с перо, килнато на една страна. През рамо бе преметнал шарена торбичка, от която се подаваха житни класове, а обувките му…О, да, обувките му бяха ярко жълти и целите в прах! Сякаш се връщаше от дълъг път, който бе извървял пеша съвсем сам. Септември се приближи до мен и морно въздъхна. Погледна ме с жълтеникавите си очи и …изведнъж вятърът се усили, облаците се скупчиха на небето, заръмя хладен дъждец, а земята под краката ми подгизна. Във въздуха се понесе миризмата на изгорени стърнища, на огнища и на гнили листа…
 
Погледнах Септември в очите.
 -А циганското лято? –попитах го. Той сви очи и се усмихна благо. Ненадейно облаците се разсеяха и отново се показа слънцето. Малко поизморено, но с още неизчерпани напълно запаси от топлинка…
 
Събудих се. На прозореца чукаше някакво врабче. Излязох навън и се вгледах в планината. Вятърът кротко подухваше, въздухът беше напоен с мирис на сено, а някъде далеч свиреха щурци. И когато последните слънчеви лъчи се скриваха зад хоризонта, ми се стори как виждам от хълма да се спуща тромавата фигура на човек със островърха шапка и яркожълти обуща…
 
Написано от Жоро в далечния септември на 2005 г.
 
 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: